Бъдещето на ядрената енергетика

Posted by on 20 юни, 2011 in Енергетика

Дебатът около бъдещето на ядрената енергетика в България, пропуска или профанизира един изключително важен аспект – бъдещето на ядрената енергетика в световен мащаб. Всъщност това бъдеще се свежда (не само у нас) до елементарното преброяване на това кои страни вече са се отказали от ядрената енергетика и кои са потвърдили своите ядрени програми. Сам по себе си това не е аргумент, защото подминава най-важния аспект – каква е вътрешната логика на развитие на ядрените технологии за граждански цели. Кои са причините довели до стагнацията на този енергиен отрасъл и най-вече как и защо тези причини ще бъдат преодолени?

Read More

Прогнози за световното енергийно производство

Posted by on 8 юни, 2011 in Енергетика

Предвижданията за развитието на енергийния сектор в средносрочен план (до 2035 г.) показват някои интересни тенденции и закономерности, които могат да бъдат съотнесени към проекциите за световното икономическо развитие по региони и държави. Данните, публикувани в документ на Американската администрация за енергийна информация, показват значителен ръст на енергийните мощности в страните извън Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, както и структурни разлики във видовете енергийни източници.

Read More

Странните времена в които живеем

Posted by on 2 май, 2011 in Икономически анализи

Изминаха почти три години от разразяването на световната финансова криза. Ситуацията изглежда не толкова трагична, а най-вече странна. Сринаха се няколко големи банки, няколко страни от Европа са в състояние на фактически фалит, безработицата и в Америка и в Европа се увеличи и сякаш няма намерение да намалява, но … в същото време ръстът в икономиките макар и колебливо се завръща, борсовите индекси пак си растат сякаш нищо не е станало. Централните банки се надпреварват да печатат пари, а инфлацията е умерена със скрита заплаха от дефлация, въпреки че … златото и среброто гонят рекорди, следвани от храни, метали и горива.

Read More

Краят на словото

Posted by on 21 февруари, 2011 in Прогностика, Социални технологии

В Началото бе Словото.

Евангелие от Йоан, 1:1

Така твърди апостол Йоан, така са склонни да мислят и повечето хора, които си изкарват хляба със своя интелект. Рационалният разум обаче изисква известна доза съмнение. За кое Начало става дума? И наистина ли Словото бележи това начало?

Всъщност езикът отдава е станал неразделна част от битието на разумния човек дотолкова, че е станал неотменим атрибут на самата разумност. Трудно можем да си представим човешката култура без словото. Тъкмо затова тенденцията младите поколения да четат все по-малко и по-малко, да не могат да си служат със словото, създава панически пророчества за края на разумността, за превръщането на човечеството в нечетящо, необразовано стадо, отдадено на животинските си нагони и неистовата си жажда за шарени забавления. За да разберем обаче уникалната ситуация, в която се озовахме в днешните времена, е необходимо да погледнем по-безпристрастно на езика и на човешката разумност въобще.

Read More

Пространство, време и системи

Posted by on 29 октомври, 2010 in Обща теория на системите

Съществуват два основни типа познание: познание чрез описание на даден обект и познание чрез разбиране на даден обект.

При първия тип, познание чрез описание, се изреждат свойствата на обекта, такива каквито са дадени в нашето взаимодействие с него (нашия опит), като се правят предположения за множеството възможни отношения при които тези свойства се изявяват.

При втория тип, познание чрез разбиране, се изреждат правилата, по които свойствата на обекта се изявяват.

Тази дистинкция на типовете познание ни дава съдържанието на основни разграничения на емпирично и теоретично познание, индукция и дедукция, екстензионално и интензионално понятие.

Извън безкрайните описания и разсъждения, които ще намерим в нашия непосредствен практически опит, пространството и времето имат едно общо определение – измеримостта или измерението.  Основна характеристики на пространството и времето е измерението. Ще го означим с D (dimension). Какво е измерението?

И във физиката и в математиката и в теорията на системите измерението най-общо се определя като параметър на обект – реален или идеален. Доколкото обаче самия обект съществува в пространството и времето, да определяме измерението като параметър на обект е теоретична тавтология. За измерението се говори и като степен на свобода, но това също имплицитно предполага пространство и време, в която тази свобода се разгръща, тоест отново стигаме до теоретичната тавтология. Следователно, първият въпрос, който трябва да си зададем е, възможно ли е такова дефинитивно определение на измерението, което да се опира върху други понятия, които не включват имплицитно пространството и времето, и които понятия са съществени определения на абсолютно всичко около нас?

За да постигнем такова определение трябва да изходим от основното свойство на Вселената – нейната безкрайност.  Измерението е вид определение и отнесено към безкрайността на Вселената то се явява ограничение на безкрайността.

Как е възможно да съществува единство на две такива противоположности? Ако измерението е ограничение на безкрайността, то трябва да описва тази безкрайност в ограничена форма. С други думи самото описание трябва да съдържа безкрайността като нещо свое. Като нещо конкретно ограничено, измерението се явява нещо единично, което е противопоставено на безкрайната количествена множественост на Вселената.

Ще означим тази безкрайност на Вселената с ∞
Тогава D=(∞) като () е оператора за ограничение.

Измерението обаче се явява и Всеобщо определение на Вселената, нейно основно качество.

D=? {(∞)} като в този случай {} е оператор за принадлежност. Единичното винаги принадлежи на Всеобщото и чрез него Всеобщото има съдържание.

Но това Всеобщо взето като определена единична количествена величина също така се явява и нещо Особено, конкретно отрицателно определение на Единичното. Единичното и Всеобщото си противостоят като конкретно отрицателна форма на измерението. Единичното е особена Всеобщност, а Всеобщото е особена Единичност

D=(∞)<->∞ {(∞)} като <-> е оператор на преход между две противоположни форми.

Така достигаме до трите форми на измерението – Единично, Особено и Всеобщо. Тези три форми описват безкрайността на Вселената като нещо конкретно и крайно. И така, измерение ще наричаме онова определение на обект, което го определя като нещо единично, като нещо особено или като нещо общо. Това са най-абстрактните възможни онтологични определения, които не включват в себе си имплицитно пространството и времето или каквито и да е било други понятия, а дори ги предхождат.  Всяко едното от тях съдържа другите две като свои вътрешни съществени моменти и следователно не се налага разгръщането на неговото съдържание чрез някаква форма на пространствено-времево движение. Единичното се определя като Особена Всеобщност (ОВ), Всеобщността се определя като Особена Единичност (ОЕ), а Особеността се определя като Единична Всеобщност (ЕВ) или Всеобща Единичност (ВЕ). Трите определения взети заедно ни дават пространството на възможните състояния на всичко около нас. Следователно, Пространството (S),  е Единството на Единично, Особено и Всеобщо. То е триизмерно, защото се определя чрез трите форми на измерението, които се съдържат една друга.

След като тези три измерения ни дават възможните състояния на всичко във Вселената, то самите те могат да опишат и собственото си Единство – Пространството, като Единично Пространство (SS), Особено Пространство (PS),  и Всеобщо Пространство (GS). Описвайки обаче собственото си единство, те във всеки от тези три форми на фундаменталното единство на пространството се явяват отрицание на безкрайността. В същото време обаче тези отрицания на безкрайността се явяват наредени двойки в определена последователност. Всяка от тази нередена двойка също подлежи на описание чрез трите основни измерения, което описание също ще бъде наредена двойка спрямо предната. В това самоопределение на всяко едно от измеренията отново се възстановява безкрайността на вселената, но вече положена като ново измерение – Времето. Времето (Т) е различието между всяко едно от измеренията, отнесено към единството си с другите измерения.

Тъй като Времето се образува по три различни начини съобразно самоотнасянето на трите първични измерения към собственото си единство, то следователно имаме три различни форми на новото единство на Вселената. По друг начин казано трите измерения на пространството се разгръщат като време в три различни форми.

Първата форма това е разгръщането на Всеобщото Пространство (всеобщото единство на единично, особено и всеобщо) като Всеобщо Време:

  • Всеобщността в това всеобщо единство се стреми да премахне всички разлики между отделните единичности във Вселената и доколкото те са различни едни на други, то това е същността на привличането на противоположните заряди.
  • Единичността в това всеобщо единство се стреми да премахне всички прилики между отделните единичности във Вселената и доколкото приликите са тъждествени едни на други, то това е същността на отблъскването на едноименните заряди
  • Особеността в това всеобщо единство е динамичния баланс между противоположните и едноименни заряди, между всеобщността и единичността в единство – същността на електромагнитното поле, което винаги се стреми към неутрализация на всеобщото и единичното във всеобщото единство и превръщането му във Всеобщо Всеобщо – В(В).

Тази форма на Времето е същността на всички форми на движение и енергия във Вселената.

Втората форма това е разгръщането на Единичното Пространство (SS) (единичното единство на единично, особено и всеобщо) като Единично Време:

  • Единичността в това SS се стреми да съвпадне с всички други единичности във Вселената – да ги привлече в себе си – същността на гравитацията
  • Всеобщността в това единично единство се стреми да обхване всички други измерения като свои собствени и различни от измеренията на другите единични единства – същността на обема
  • Особеността в това единично единство описва прехода между гравитацията и обема –същността на вътрешния импулс – спина

Тази форма на Времето е същността на веществените обекти във Вселената, които имат маса, обем и вътрешен баланс между тях.

Трета форма това е разгръщането на Особеното Пространство (особеното единство на единично, особено и всеобщо) като Особено Време:

  • Единичността в това особено единство се стреми да опише прехода между всеобщото и единичното, между движението и обекта, като нещо единично – като частица
  • Всеобщността в това особено единство се стреми да опише прехода между всеобщото и единичното като нещо всеобщо – като процес на колебание между положителното и отрицателното – като вълна
  • Особеността в това особено единство се стреми да опише прехода от частица към вълна като наредена двойка – като импулс

Тази форма на Времето е същността на информацията като регулатор на движението на обектите.

Всяка една от тези форми на Времето е различна от другите, но в същото време и трите представляват само форми на едно нещо. Това единство на тези три различни форми на Времето също подлежи на описание чрез своите три форми – всеобщо, единично и особено. Ще имаме Всеобщо единство на трите форми на Времето, ще имаме Единично единство на трите форми на Времето, ще имаме и Особено Единство на трите форми на Времето.

Преди да разгледаме всяко едно от тези единства първо трябва да разберем как тези единства въобще съществуват. С други думи какво ще рече да имаме единство на различни времена? Всяко време представлява отнасяне на пространството към самото себе си. Това отнасяне обаче не може да бъде сведено до самото пространство – времето е различно от пространството. Единството на пространството и времето също е нещо различно и от пространството и от времето, макар че те го съставят. Това тяхно единство определено като нещо различно от своите елементи представлява Система. Пространството и Времето са структуроопределящите елементи на която и да е система. И тъй като тези елементи по същество представляват отношения на различните форми на безкрайността, то всяка система има и безкрайни степени на свободата за своето развитие, което определя безкрайното разнообразие на системните форми, на ограничените конкретни и крайни състояния в която тази безкрайност съществува. И след като знаем тази релационна природа на структуроопределящите елементи на която и да е система, ние можем да опишем как безкрайната Вселена изглежда от системна гледна точка.

Както беше посочено, Всеобщото Пространство съществуващо като Всеобщо Време се стреми да премахне всички прилики и разлики между отделните единичности. Този процес на универсализация във Вселената се изявява като стремеж към уеднаквяване на елементите на всяка система или т.нар закон на ентропията. Тъкмо защото Всеобщото единство на Пространството и Времето има полева (електромагнитна) природа, затова и този закон се изявява като изравняване на потенциалите в която и да е система. Енергията по такъв начин се явява разликата и приликата между единичностите, които трябва да бъдат заличени. Трябва да се отбележи, че разликата и приликата представляват два класа свойства на единичността, които я определят като такава. Разликата е тази която ги прави отделни единичности, а приликата е тази която ги прави сравними единичности. И двете противоречат на Всеобщото единство, което се стреми да премахне която и да е единичност. Натрупването на разлики между единичностите се явява под формата на потенциална енергия на системата, а сравняването на тези различия се изявява под формата на кинетична енергия на системата.

Единичното Пространство и Единичното Време се стремят да направят всяка единичност единствена във Вселената и в същото време да я запазят като единичност, противостояща на всеобщността. Този процес на сингулярност във Вселената се изявява като стремеж към едновременно привличане и отблъскване на елементите на която и да система или т.нар. закон на гравитацията. Във физиката продължава да съществува стремежа да бъде описана гравитацията като поле, което също като електромагнитното поле уеднаквява разликите в потенциалите на системите. По същество това е опит гравитацията да бъде представена като енергия.  Разбира се, и двете се стремят към своята противоположност и по този начин се стремят към едно и също – да наложат своята универсалност, но го правят по различен начин. Енергията се стреми да изравнява разликите и по този начин да ги унищожи, а гравитацията се стреми да обедини разликите, но да ги запази. Неразбирането на тази разлика между енергия и гравитация води до опитите и двете да бъдат представени като съществуващи по един и същ начин – чрез размяна на порции от енергии между два обекта. Всъщност самата тази представа за природата на полевата форма на съществуване на материята е механистична – тя се нуждае от конструирането на виртуални кванти като медиатори между енергийните разлики между две точки в пространството. Но нито енергията, нито гравитацията като фундаментални форми на съществуване на единството на пространство и време, като системни явления, се нуждаят от такива медиатори. Самите те представляват системния процес на изравняване и обединяване на разликите в системата. Затова и виртуалните кванти на електромагнитното поле и гравитоните ще си останат само механистично онагледяване на природата на тези две фундаментални, но различни форми на единство между пространството и времето.

Но нека да се върнем пак към природата на гравитацията. Стремежа към обединяване, но и запазване на разликите се явява под формата на усилването на гравитацията с натрупването на маса. Всъщност масата е формата, която обединява двете прояви на Единичното Време – гравитацията и обема. Всяка единичност сравнена с всеобщността на Вселената се явява безкрайно малка, но с обединяването на много единичности в един обем величината на общата им гравитация нараства. Самият обем представлява общото системно измерение на различните единичности.Това  общо пространство съществува под формата на Всеобщо единство на отделните единичности. Ето защо гравитацията се изявява като енергия – като другата фундаментална форма на съществуване на единството на пространство и време. Привличането между елементите на системите и между самите системи прилича на енергиен процес, но и самата енергия от своя страна също прилича на гравитационния процес тъй като обединява в едно различни потенциали. Тъй като това са двата основни системни процеси, затова те са основните форми на проява на взаимодействието между различните системи.

Но нека да видим и последния компонент на всяка система – как Особеното пространство съществува като Особено време. Особеното е прехода между крайностите на Единичните и Всеобщите форми на измерението. От гледна точка на Единичността този преход е нещо, което протича в общ единичен обем под формата на частица. От гледна точка обаче на Всеобщността този преход е едно непрекъснато колебание между приликите и разликите между всички единичности, което колебание протича под формата на вълна, която си има своята честота и дължина. Честотата описва този процес от гледна точка на Времето – на различието между Единично, Особено и Всеобщо, а дължината описва този процес от гледната точка на единството между Единично, Особено и Всеобщо. Особеността обаче в този преход обобщава частицата и вълната като две състояния на прехода между Единичност и Всеобщност. Това обобщение винаги е или преход между Единично към Всеобщо, или преход от Всеобщо към Единично. Това се изявява като импулс на системата, който винаги запазва своя вектор. Всъщност частицата, преходът между единично към общо протичащ в един общ обем, винаги се стреми да обхване цялата система и да я направи своя форма. Затова и всяка система се изявява чрез своите единичности – чрез своите елементи. От друга страна вълната, прехода от всеобщо към единично, се стреми да сведе всички единичности само до една непрекъсната изява на приликите и разликите в системата, която непрекъснатост започва да бъде всеобща характеристика на цялата система – нейната структура. По този начин системата чрез своите елементи и чрез своята структура започва да придобива цялост и самодостатъчност – те я описват като информация. Информацията е формата която обединява елементите и структурата на системата. Всяка информация не е нищо друго освен описание на някакви единичности и законът по който те съществуват като една всеобщност.

Големите противоречия във физиката на 20-и век между квантовата механика и теорията на относителността идват от неразбирането на системната природа на Вселената, от това че пространството, времето и системата са генетично, фундаментално свързани понятия.  Теорията на относителността обедини пространството и времето, но остави настрана системността на Вселената. Имахме свързани протяжност и продължителност, но без подреденост. Затова, когато се слиза теоретично на най-ниските нива на организираност на материята, се стига до екстремно крайни състояния на тази организираност, където тя самата започва сякаш да изчезва. Просто логиката върху която е построена теорията на относителността, тъкмо защото не обхваща подредеността, е безсилна да обясни прехода между маса и енергия на възможно най-ниско ниво. Точно затова и самата теория на относителността се изявява като абсолютен релативизъм. Тя говори за пространството и времето на обектите, но за тяхното пространство и време, които са относителни за всеки обект. Тази относителност обаче изчезва, когато слезем на квантово равнище, защото там се оказва, че подредеността между протяжност и продължителност, която подреденост е нагледна за нас  в макро света, изчезва и се слива със самата протяжност и продължителност. Квантовите системи са най-простите системи и като такива те са на границата между системността и абстрактните за нас (защото самите ние сме винаги системи) първични пространство и време . Затова и теорията на относителността, лишена от понятието за природата на подредеността, не разбира и не описва онези гранични, квантови състояния на системността.

От друга страна пък квантовата механика схваща (тя беше създадена затова) тези гранични състояния на системността, но пък е лишена от разбирането за природата на пространството и времето. На нея тази природа и беше предоставена от теорията на относителността в осакатен вид и затова тя не знае какво да прави с тях. Пространството и времето присъстват във физиката на елементарните частици само като фундаментални параметри на квантовите процеси, но все пак просто като параметри, следователно само като свойства на преходите между маса и енергия. Тъкмо затова и квантовата механика има трудности да опише от нейна гледна точка системността във Вселената. Всъщност, ако теорията на относителността се абстрахира от подредеността за сметка на протяжността и продължителността, то квантовата механика се абстрахира от протяжността и продължителността за сметка на описанието само на една особена, гранична форма на подредеността. Идеята, че пространство, време и система са трите неразделни измерения на всяка крайна форма под която съществува безкрайността във Вселената възстановява и показва връзката между обектите на всички нива. Нека да видим как това точно става .

………………..

Тук трябва да се направи една нова интерпретация на наблюдаваните четири взаимодействия между системите и техните елементи. Правят се най-различни опити за обединението им, като засега е постигнато обединението между електромагнитното и слабото (това е била по-лесната част от теоретична , т.е. от абстрактна гледна точка) и силното. Все още никой обаче не успява да ги обедини и с гравитационното.

Всъщност обаче, ако изходим от релационната природа на елементите на системите, от пространството и времето като измерения на безкрайността, се оказва, че най-слабото взаимодействие, гравитационното, и най-силното, силното, са само двете полярни форми на Единичното Време. Едната форма, силното взаимодействие, се стреми да обедини в един общ обем възможно най-малко на брой единичности, които имат възможно най-малка маса и следователно гравитация. Точно затова то се проявява при най-малките системи. Другата форма, гравитационното взаимодействие, се стреми да привлече колкото се може повече единичности във възможно най-голям обем. Точно затова то се проявява с нарастването на броя на единичностите, където силното взаимодействие отсъства (то се стреми към минимизация на обединяваните единичности). И двете обаче имат едни и същи прояви – стремеж към обединение на различности и недопускане на заличаването на различията. При силното взаимодействие тези прояви са т.нар. „конфаймънт” и „сингулярност” – безкрайно силното привличане между частиците и безкрайното отблъскване, така че те да не съвпаднат. При гравитацията тези прояви са всеобщото привличане на системите във Вселената и „пропадането” в черни дупки.

Всъщност черните дупки представляват граничен случай на спирането на системния процес на заличаване на различията, което се явява като спиране на Времето, тоест спиране на отнасянето на Пространство (единството на единично, особено и всеобщо) към самото себе си и затварянето му в една абстрактна за останалите системи форма, изключваща самата системност. При черните дупки общото време, различията между единично, особено и всеобщо престава да съществува. Ако то не съществува, то тогава и гравитацията няма да се проявява като енергия. С други думи ще имаме система, която не излъчва никаква енергия, но притежава безкрайно голяма гравитация.

А какво ще стане в противоположния случай – ако имаме безкрайно голям обем и безкрайно голяма гравитация? В този случай общото пространство също престава да съществува, защото макар и съдържащо пространството на безкрайно много единичности, то  е различно от Всеобщото пространство на Вселената, където единичностите не съществуват. И в този случай гравитацията също няма да се проявява като енергия, но този път това ще съществува под формата на т.нар. тъмна материя, която не излъчва никаква енергия, но е навсякъде във Вселената.

А сега да разгледаме и другите две взаимодействия. Електромагнитното и слабото взаимодействие са само двете полярни форми на Всеобщото време. Защо?

Електромагнитното взаимодействие е процесът на заличаване на различностите, на полагането на Всеобщото единство между всички единичности. Ето защо електромагнитното поле пронизва цялата Вселена.

От друга страна слабото взаимодействие е същия този процес на заличаване на различностите, но между възможно най-малко на брой различности. Всъщност, тези най-малко на брой различности се изявяват като самите прилика и разлика между единичностите. Положителните заряди са израз на приликата между различностите, а отрицателните заряди са израз на различността между приликите. Това което към се стремят и едните и другите е неутралното състояние което е израз на заличаването приликите и разликите между единичностите. Тъкмо този преход между тези най-базови единичности – межди положително, отрицателно през тяхната неутрална форма се изявява под формата на бета-разпада или на който и да е друг процес на преход между елементарните частици – т.нар. слабо взаимодействие.

–––

От гледна точка на системността Вселената може да се опише като йерархии от квантови и термодинамични системи, като квантовите системи са определени чрез Всеобщото, чрез вътрешната същност на пространството и енергията, докато термодинамичните системи са определени чрез Единичното, чрез вътрешната същност на времето и гравитацията. Как точно става това описание ще го разгледаме в друга статия.

Read More