Какво става със света?

Posted by on 17 януари, 2016 in Исторически анализи, Общество

Човешкото бъдеще изглежда мрачно и безизходно. Публичното пространство е изпълнено с тревожно чувство за съдбоносни промени, които засягат и ще разтърсят живота на всеки един от нас. В същото време не е ясно какво всъщност става, какви са причините за всеобхватните кризи, в които сме въвлечени по един или друг начин. Съществуващите опити за обяснение на ставащото пред очите ни можем да подредим в следните няколко типа, които общо взето са традиционни:
•Геополитическа интерпретация: всичко е борба между световните сили за разпределение на сферите на влияние;
•Класово-морална интерпретация: всичко е заради лошия капитализъм, който поражда социална несправедливост и неравенство;
•Конспиративно-корпоративна интерпретация: донякъде тя може да се разглежда като наивен митологичен вариант на класово-моралната, защото капиталистическата класа е персонифицирана в някакви тайни общества от богати хора, които дърпат конците на света чрез своите всепроникващи корпорации;
•Културно-цивилизационна интерпретация: свидетели сме на сблъсък на цивилизациите, разбирани като някакви глобални културни пространства, основани на различни видове религии.

Read More

Краят на словото

Posted by on 21 февруари, 2011 in Прогностика, Социални технологии

В Началото бе Словото.

Евангелие от Йоан, 1:1

Така твърди апостол Йоан, така са склонни да мислят и повечето хора, които си изкарват хляба със своя интелект. Рационалният разум обаче изисква известна доза съмнение. За кое Начало става дума? И наистина ли Словото бележи това начало?

Всъщност езикът отдава е станал неразделна част от битието на разумния човек дотолкова, че е станал неотменим атрибут на самата разумност. Трудно можем да си представим човешката култура без словото. Тъкмо затова тенденцията младите поколения да четат все по-малко и по-малко, да не могат да си служат със словото, създава панически пророчества за края на разумността, за превръщането на човечеството в нечетящо, необразовано стадо, отдадено на животинските си нагони и неистовата си жажда за шарени забавления. За да разберем обаче уникалната ситуация, в която се озовахме в днешните времена, е необходимо да погледнем по-безпристрастно на езика и на човешката разумност въобще.

Read More

Домати срещу идеи

Posted by on 24 юни, 2010 in Социални технологии

Безумната акция на ГДБОП срещу Читанката разбуни духовете на българските интелектуалци и в блоговете и във форумите настана разлютено жужене. За съжаление обаче май никой не разбира, колко е дълбок проблема и съответно как може (ако въобще може) да се оправи. Всичко се върти около тази пуста интелектуална собственост. Така, че ще трябва да започна с малко теория. На който теориите са му скучни може въобще да не чете – без тях обаче не може да се разбере безсмислието на спонтанните емоционални реакции срещу Явор Колев и компания.

Read More

Цивилизационен метаболизъм

Posted by on 25 март, 2010 in Исторически анализи

В предишната лекция разгледах предпоставките за възникването на индустриалната цивилизация .Когато техносферата стане нещо различно, несъвпадащо с обектите от околната среда, тъкмо тогава се ражда и индустриалната цивилизация. Оттам нататък капиталът като институция поема регулирането и развитието на техносферата. За да разберем обаче, как точно се осъществява това развитие и защо то генерира кризите, които наблюдаваме днес, трябва първо да разгледаме структурата на самата техносфера – какво всъщност регулира и управлява капитала?

Read More

Преходът към индустриална цивилизация

Posted by on 25 януари, 2010 in Исторически анализи

През последните години промените, които преживява човечеството, са уникални по своя мащаб и значимост. Светът навлезе в глобална икономическа криза, зад която прозира криза на основните ресурси за развитието на нашата цивилизация. Населението продължава да расте. Правят се опити за образуване на световна империя в буквалния смисъл на думата. Несигурността за утрешния ден засегна и най-богатите страни. Хората там си мислеха, че притежават богатство, но то изчезна във вихъра на борсови спекулации. В същото време пропастта между поколенията се разшири драстично – младите говорят по между си на език и със средства, които старите не разбират и не могат да управляват. За много хора човечеството представлява раков тумор, заплашващ планетата и подлежащ на унищожение. Филмите, книгите и медиите ни заливат с видения за апокалиптични катастрофи. Твърденията, че е заплашена цялата човешка цивилизация, се множат. Нещо става, нещо наближава. Какво?

Read More

Вермахтът на науката

Posted by on 14 октомври, 2006 in Теория на науката

Стратегическото положение на съвременната наука (говоря за световната наука като цяло, а не за българската или някоя друга отделна страна) поразително напомня положението на германската армия на Източния фронт някъде през пролетта на 1942. Това не е само красива метафора; подобието между двете позиции е много дълбоко.

Както вермахтът през 1942, днешната наука има зад гърба си цял ред блестящи победи от последните 2-3 века. (Все пак времевите мащаби в науката са по-разтеглени от тези във военните операции.) Нейният ореол на непобедимост обаче, също като този на вермахта от 1942, е накърнен от провала на няколко от последните големи операции. Някъде през 60-те г. овладяването на термоядрената енергия, изкуствения интелект и Слънчевата система е изглеждало съвсем реална и много близка перспектива. Само че крайните срокове постоянно се изтегляха все по-надалеч, докато не изчезнаха някъде зад непосредствения хоризонт на очаквания. „Блицкригът“ срещу Космоса, ИИ и термояда се провали, подобно на настъпленията към Москва и Ленинград от края на 1941; очакванията за бъдещето вече таят много повече несигурност и много по-малко увереност в осъществимостта на щабните планове. Независимо от тези неуспехи днешната наука, също като вермахта от 1942, все още има потенциал, който й позволява да постига блестящи и гръмки победи. Така че някакви бъдещи успехи в генетиката, нанотехнологиите и пр. биха били аналог на немските победи при Керч и Харков.

Проблемът е обаче, че тези гръмки победи не биха подобрили, а по-скоро биха влошили стратегическото положение на науката – също както се случва с вермахта към края на 1942, когато той е изправен пред катастрофа.

Тогава причина за Сталинградската катастрофа (която е можела да бъде много по-страшна; ако съветското командване е действало малко по-грамотно и решително, в обкръжение са щели да попаднат не една, а цели три армии, и да се разпадне целият Южен фронт!) формално става несъразмерното разтягане на фронта в хода на Кавказкото настъпление на вермахта. За прикритие на фланговете се е наложило да използват второразредни (румънски, италиански и пр.) части, които са разгромени изключително бързо.

Над днешната наука според мен тегне същата заплаха от пренапрежение и преразтягане на фронта, която в хода на някакви бъдещи тактически успехи само би се усилила. Научният фронт и днес е достатъчно удължен.

Проблемът е видян и поставен още от Станислав Лем в далечната 1963 г. в „Summa Technologiae“, и то тъкмо във военни термини. Да си представим, казва Лем, верига войници, които се движат по някаква местност. Ако местността постоянно се разширява, трябват все нови и нови подкрепления, ако искаме интервалите между войниците да не растат. Но същото става и в науката: постоянното разширяване на проблемното поле изисква все повече научни работници. В своята оптимистична епоха Лем се развлича с изчисления след колко точно години броят на учените ще достигне и надвиши цялото население, т.е. всеки човек ще трябва да бъде по няколко учени наведнъж. Естествено, такова нещо няма да стане: таванът на науката се определя преди всичко от икономическите възможности, а и човечеството си има маса други проблеми за решаване.

Въпросът е, че поне засега проблемното поле пред науката постоянно расте заедно с нейните успехи. Всеки научен пробив поражда спектър от нови задачи; много по-рядко става обратното – решение, което ликвидира цял клас от задачи (напр. това е станало при линейните радиотехнически системи). Така научният фронт расте съвсем като Източния фронт на вермахта, когато от няколкостотин километра (по полско-съветската граница, откъдето започва настъплението) той нараства до над 3 хиляди км през есента на 1942, и всяка нова победа само го удължава, докато не се стига до неизбежния недостиг на войски за прикритие.

Между 30-те и 70-те г. на XX в. „научният фронт“ постоянно получава нови и нови попълнения; числеността на учените расте дори по-бързо от експоненциално. В крайна сметка се преминава към „масова наука“ съвсем както през 30-те години старата професионална немска армия (райхсвер) е заменена с нова масова армия (вермахт): войниците от райхсвера стават сержанти във вермахта, част от сержантите стават офицери. При този преход от райхсвер към вермахт неизбежно падат и средните качества на личния състав. Началник-щабът на сухопътните войски Халдер се е оплаквал, че немският войник от 1939-40 дори не може да се доближи до този от 1914; но по-късно му се налага да каже същото и за войника от 1944 по отношение на този от 1941… Изглежда, че същото може да се формулира и за научните работници, а ако се отчете спадащото качество на образованието, тенденцията ще се усилва в бъдеще.

На всичкото отгоре науката следва извънредно порочния принцип на плана „Барбароса“: настъплението се разширява ветрилообразно, по целия фронт, оперативните линии на групите армии са разходящи. (Казват, че ако в немския генерален щаб от времето на Молтке и Шлифен някой щабен офицер предложел план с разходящи оперативни линии, моментално са щели да го обявят за негоден…) Всяка група армии в плана „Барбароса“ си е имала своя отделна цел (Москва, Ленинград и Сталинград); с научните „групи армии“ е същото.

Във военната област алтернатива на плана „Барбароса“ може да бъде операция по едностранно обкръжаване на противника, подобна на плана „Шлифен“ за I световна война. Но за да приложим тази схема към науката, би трябвало да изясним кой е нейният подлежащ на обкръжаване противник…

Въпросът е много важен. Ако приемем, че науката няма противник, вместо антагонистична игра се получава нещо като колонизация на нова територия; но в този случай защо казваме, че науката е претърпяла поражение на един или друг участък? От кого е претърпяла поражение? Най-лесно е да се каже – от физическата реалност, която се е оказала неподатлива на научните методи и технологии („Токамакът“ не е запалил, совалката е паднала и пр.). Но в този случай е много сложно да си представим как науката обкръжава реалността по фланга или пък й отрязва комуникациите с тила. Според мен трябва да се разсъждава другояче. Непосредствен противник за науката е само онази част от реалността, която се осъзнава от самата наука и от обществото като подлежаща на изучаване и/или на промяна. Така че в този смисъл самата наука си създава „противник“ в хода на своето настъпление; например овладяването на атомната енергия е станало научна задача чак след нейното откриване в началото на XX век. Но тук пак стигаме до същия парадокс: колкото повече задачи се решават, толкова повече нови възникват…

По-малко очевидно е, че този „противник“ може и да нанася ЗАГУБИ на науката. В ресурсен план това са средствата, хвърляни в нововъзникнали, но бавно развиващи се направления; в човешки план – заетите в тях кадри, които се „свързват“ с този участък на фронта и не могат да бъдат прехвърлени на други, по-важни направления. Тук трябва да се включат средствата и кадрите, отиващи за поддръжка на нарасналата „наукоемкост“ иа индустрията и изобщо живота.

Според мен с плана „Барбароса“ в науката беше свършено още някъде през 80-те г. на XX в., когато стана явно изоставането в главните области на „щурма“ (космосът, термоядрената енергия и пр.). Достигнати бяха и икономическите граници на науката, в частност спаднаха рязко темповете на растеж на финансирането. Възникна същата ситуация, която през декември 1941 е стояла и пред главното командване на вермахта: какво да се прави по-нататък? Тогава са били обсъждани няколко варианта.

Най-консервативният от тях е бил предложен от фелдмаршал Рундщет: войските да се изтеглят обратно там, откъдето са тръгнали, т.е. на полско- съветската граница, и там да се организират за отбрана. Приложено към науката, това би значело снемане на предишните амбициозни задачи и връщане назад, може би дори с демонтаж, на „напредналите“ научни структури. Планът „Рундщет“ стихийно се реализира в Русия, където дори в последните години при растящ бюджет делът на средствата за наука намалява, а самите средства се концентрират в няколко области, пряко или косвено свързани с отбраната. Макар че не е особено приятен, в този план има немалка доза мъдрост. „Фронтът“ се съкращава, кадровата и ресурсна осигуреност расте; новите задачи са по-малко амбициозни, но пък се решават по-лесно…

През 1941 на плана „Рундщет“ възразява лично Хитлер. Ако тръгнем да изтегляме войските, казва той, това може да се превърне в бягство; освен това във всички случаи ще падне бойният дух на войските; и не на последно място, ще се загубят всички досегашни завоевания. Затова всеки да стои там, където е, и да отбранява позициите, докато не бъде подготвена кампанията за следващата година. Във военната реалност е приет точно този план; в научната реалност на Запада от 70-80-те г. – също. Видя се, че опасенията на Хитлер за „бойния дух“ имат основание в науката също както и в армията; в частност, при отстъплението по условния план „Рундщет“ в Русия той падна доста ниско, макар че не може да се говори за паническо бягство, докато на Запад все още се държи. Но и планът „Хитлер“, и планът „Рундщет“ целят само временна стабилизация на фронта и не дават никакъв ключ към бъдещето. За последното трябват нови планове и нови подходи.

Ситуацията се усложиява от факта, че науката не воюва само на един фронт. Ядрената и космическата програма, изкуственият интелект – това е техническият (физически) фронт; но освен него съществува още и втори, условно „хуманитарен“, свързан с науките и технологиите за работа със самия човек и с обществото. А положението там, по странно стечение на обстоятелствата, доста напомня това на Атлантическото направление от 1941-42. Това е по същество блокада, изтощаваща човешките ресурси не само на науката, но и на европейската цивилизация като цяло.

Тук, както и през II световна война, блокадата отново идва след куп успехи и явно подценяване на противника след тях. Отначало всичко върви блестящо: организирано е всеобщо образование, медицински грижи (напр. ваксинации); въвеждат се нови, качествено по-сложни и по-рационални социални регулации, изобщо изглежда, че още малко – и ще бъде построено съвсем ново общество и нов човек на мястото на неподходящите стари. Само че до пълна победа на рационализма над тъмните инстинкти и над социалната стихия така и не се стига: те, както и Англия през 1940, просто отказват да признаят „безнадеждното“ си положение и да капитулират пред „прогресивните сили“. Нещо повече, през целия XX век науката разкриваше, а практиката (напр. рекламата и пропагандата) вземаше на въоръжение все по-стихийни, по-ирационални, по-инстинктивни (т.е. маймунски) програми, заложени в човека и в обществото. Опитите за радикално рационално преустройство на обществото (комунизмът и фашизмът) се провалиха подобно на въздушната „битка за Британия“ от 1940.

Към края на XX век се откриха още по-неприятни неща. Оказа се, че дори сегашното сравнително умерено, полурационално-полуирационално европейско общество има грамадни проблеми със самовъзпроизводството! Това не е само демографската криза (следствие от явна неприспособеност на човека към живот в напълно урбанизирани условия). Тук е и образователната криза, която пряко подрива потенциала на нашия „научен вермахт“. Тук е и надвисналата здравна катастрофа, породена впрочем тъкмо от успехите на медицината. След няколко поколения, израсли без суровия естествен отбор на болестите и лошата среда, в популацията се натрупва критична маса от „гнил“ генетичен материал; появяват се т.нар. популационни синдроми – физиологични отклонения, които обаче заплашват да станат толкова разпространени, че да се превърнат в норма…

Накратко, човешката и социалната природа в момента блокират не само развитието, но и възпроизводството на цивилизацията в сегашния й вид. Хуманитарните науки отговарят с нещо като контраблокада, подобна на подводната война на Райха в Атлантика, с цел „изтощение“ на споменатата човешка природа: смисълът на всички съвременни „хуманитарни“ програми е тъкмо да блокират ирационалните енергии в социалния живот. Но природата държи по-дългите стратегически козове: комплексът от демографска, образователна и здравна криза може да има ефект като на стратегическите бомбардировки от 1943-45.

Войната на два фронта е неприятна с това, че не може да се премине към стратегическа отбрана: силите рано или късно ще се изтощят. В подобна ситуация планът „Шлифен“ е предполагал концентрация на 7/8 от силите на райхсвера на Западния фронт с цел бърза победа там – при чисто отбранителни действия на Източния. Но този план не е бил изпълнен в нито една от двете световни войни. Особено разпилени са силите на Германия във II световна война: освен в Русия войските действат във Франция, Либия, Гърция, Норвегия, плюс подводната война в Северния Атлантик.

Проектиран върху действията на „научния вермахт“, планът „Шлифен“ би трябвало да включва отбранителни действия на физическия (технически) фронт при концентрация на силите и бърз разгром на „противника“ (т.е. човешката природа!) на хуманитарния фронт. В оперативно-тактически план той подразбира широкообхватен маньовър за обкръжаване на противника.

Какво значи това „обкръжаване на противника“, приложено към науката? Според мен става дума за онези научни успехи, които ЗАКРИВАТ – т.е. решават принципно, правят тривиални, рутинни и безинтересни за науката – цял клас от съществени (допреди успеха) задачи. В дребен тактически мащаб такива случаи се получават сравнително често: това са обикновено нови формули и общи методи (такъв успех е била навремето формулата за решаване на квадратни уравнения). В по-едър мащаб обаче те са вече рядост, напр. теорията на линейните радиотехнически системи, която „закри“ цялата линейна радиофизика някъде през 70-те г. „Закритията“ в науката са не по-малко важни от откритията; голяма част от тях са свързани с научни революции.

И така, в оперативно-тактически план трябва да се разработват закриващи научни дисциплини. Например да се финансират не „перспективните“ направления, а тъкмо обратно – онези, които потенциално могат да лишат от перспектива една или няколко научни области! Това звучи много екзотично и във всеки случай противоречи на интересите на самите учени. Защото все пак науката не е армия, а прилича повече на система от феодални владения, където всеки началник си е оградил някаква територия („водещ специалист по еди-какво си“) и последното, което иска, е да му ликвидират или „даунгрейднат“ специалността…

През II световна война немците дължат повечето си успехи не на превъзходство в жива сила и дори не в техника (напр. французите са имали повече и по-добри танкове!), а на една оперативно-тактическа иновация: съсредоточаване на танковете в подвижни групи, които бързо разкъсват фронта, нахлуват дълбоко в тила на противника и го обкръжават. Аналог на „научния фронт“ биха били мобилни елитни подразделения, способни да се прехвърлят от един на друг участък за сравнително кратко време, да се концентрират на някакъв важен кръг от задачи, да осъществят пробив, да закрият (както беше описано по-горе) задачите – след което да се преместят някъде съвсем другаде, на нов пореден важен участък. Възможна ли е обаче такава мобилност в днешната високо специализирана наука? По принцип по-голямо движение на кадри има в младите науки, там винаги идват от другаде (напр. половината от създателите на генетиката са били математици по специалност). Но по-късно те „усядат“, „заселват“ пространството, парцелират го (с дипломи и пр.) и мобилността пада. Друг пример за вълна на мобилност имаше след перестройката, когато физиците буквално се разпълзяха в най-различни и често много далечни специалности.

Изглежда, че в САЩ вече са отчели нуждата от по-голяма мобилност на научните части, защото там планирали да преустроят висшето образование към по-универсални специалности и съответно кадри. Но това е само половината проблем в случая. След като са казали „А“, американците трябва да кажат и „Б“; това значи да се научат да СВАЛЯТ части и цели армии от научния фронт. В края на краищата, подвижните части не са самоцел: освен другото, те са нужни и поради невъзможността на „стандартните“ части да удържат прекомерно разтегления научен фронт. Този проблем се е появил и във военната реалност на Източния фронт. Поради големите разстояния е било невъзможно да се води позиционна отбрана като на Запад, затова вермахтът е организирал отбраната с подвижни части, съсредоточени в опорни пунктове: в пространството между тях Червената армия е нахлувала сравнително лесно, но винаги – под заплаха от бързо обкръжение. Приложено към науката, това би значело реорганизация на „фронта“, където да се оставят само малобройни части за прикритие (т.е. за съхраняване на текущите знания и за наблюдение на ситуацията), а реалните научни действия да се водят от мобилните части, базирани само в дадени точки по фронта и пренасочвани масирано към откриващите се важни участъци.

Всичко това обаче изисква истинска организационна революция. Описаните оперативно-тактически иновации са практически невъзможни за днешната наука, където няма нито генерален щаб, нито главно командване; на „бойното поле“ тя се държи в най-добрия случай като средновековна рицарска войска – строява се в редица и се юрва напред. Съществуват още чисто психологически проблеми. С. Переслегин например казва, че „информационна фазирана решетка“ (вид организация за колективна интелектуална работа) може да се построи без проблем от осем ученика, докато осем академика биха работили в този режим единствено ако зад гърба ги подпира с автомати охраната на Лаврентий Берия или някой негов аналог… Според Переслегин тази способност за свързване в съставен интелект се губи с възрастта, може би още с настъпване на полова зрелост. Е, ако пречката е само в половите хормони, веднага можем да предложим изобретателско решение – да кастрираме академиците (как ли ще се зарадват те на тази идея!). Или пък да ги натъпчем с някакви хапчета. Или (още по-„хайтешко“ решение!) да ги вкарваме във „фазираната решетка“ под хипноза, или в друго изменено състояние на съзнанието, или в краен случай да ги психопрограмираме… С две думи, работата в тези нови структури за тях би била страшно падение – също както би било за рицаря да се подчинява на модерна военна дисциплина.

Затова изглежда, че новите „мобилни научни съединения“ ще трябва да бъдат изградени извън сегашната „уседнала“ наука, като нейна антисистема (а после вече двете да се съединят в надсистема). В този случай старата наука ще се „самодаунгрейдва“ в хода на бъдещата кадрова криза, а новата ще се комплектова от съвсем други хора (и много вероятно – с гореописаните не особено хуманни от сегашна гледна точка технологии). Никой обаче не може да даде днес гаранция, че новите части ще бъдат създадени… В края на краищата това е също една от ключовите битки на организационния (т.е. хуманитарен) фронт, и тя може да бъде загубена – ако силите се окажат недостатъчни, личният състав – лошо подготвен, и пр.

И така излиза, че овладяването на положението на физико-техническия фронт минава през пробив на блокадата по хуманитарни ресурси. Това е в съзвучие с плана „Шлифен“ – отбрана на изток при масирано настъпление и блицкриг на запад, – а също с изводите, направени от групата на Сергей Переслегин „Имперски генерален щаб“. Военно-стратегическите игри, проведени върху материала на II световна война, показват, че след като вермахтът вече е затънал във война на два фронта и блицкригът се е провалил, следва да се премине към отбрана на изток и да се търси изваждане на Англия от войната (овладяване на Средиземноморието и десант на Британските острови).

Но отново остава неизвестна вероятността за такъв успех. Защото ако проблемът е само в науката, обществото може просто да закрие (в организационен смисъл) старата и да изгради нова – както понякога прави с армията. Съществуват обаче индикации, че в положението на вермахта от 1942 е не само науката, но и цялата европейска цивилизация. (* На този въпрос е посветен файлът „Абсолютно изкуствено общество“.) Става въпрос, че тя се намира в определена фаза на развитие – някъде към края на инерционния период, когато всичко все още изглежда прекрасно, но по цял ред скрити параметри цивилизацията стремително старее, а блокадата от страна на „човешката природа“ (както беше описана по-горе) се затяга все повече и повече. Спокойно може да се окаже, че в тази фаза на развитие вече не могат да протичат някои социални процеси, които иначе уж не са забранени от нищо… Отстрани това би изглеждало като самоотказ на обществото от някакъв тип действия, или пък като недостиг на воля за тях. Е, точно това може да е резултат от действието на някакви обективни закони – ограничения на социалната природа; иначе казано, поредната природна блокада! Това е още едно основание за концентрация върху хуманитарния фронт, но и още едно съмнение относно осъществимостта на тази концентрация.

Read More