Вермахтът на науката

Posted by on 14 октомври, 2006 in Теория на науката

Стратегическото положение на съвременната наука (говоря за световната наука като цяло, а не за българската или някоя друга отделна страна) поразително напомня положението на германската армия на Източния фронт някъде през пролетта на 1942. Това не е само красива метафора; подобието между двете позиции е много дълбоко.

Както вермахтът през 1942, днешната наука има зад гърба си цял ред блестящи победи от последните 2-3 века. (Все пак времевите мащаби в науката са по-разтеглени от тези във военните операции.) Нейният ореол на непобедимост обаче, също като този на вермахта от 1942, е накърнен от провала на няколко от последните големи операции. Някъде през 60-те г. овладяването на термоядрената енергия, изкуствения интелект и Слънчевата система е изглеждало съвсем реална и много близка перспектива. Само че крайните срокове постоянно се изтегляха все по-надалеч, докато не изчезнаха някъде зад непосредствения хоризонт на очаквания. „Блицкригът“ срещу Космоса, ИИ и термояда се провали, подобно на настъпленията към Москва и Ленинград от края на 1941; очакванията за бъдещето вече таят много повече несигурност и много по-малко увереност в осъществимостта на щабните планове. Независимо от тези неуспехи днешната наука, също като вермахта от 1942, все още има потенциал, който й позволява да постига блестящи и гръмки победи. Така че някакви бъдещи успехи в генетиката, нанотехнологиите и пр. биха били аналог на немските победи при Керч и Харков.

Проблемът е обаче, че тези гръмки победи не биха подобрили, а по-скоро биха влошили стратегическото положение на науката – също както се случва с вермахта към края на 1942, когато той е изправен пред катастрофа.

Тогава причина за Сталинградската катастрофа (която е можела да бъде много по-страшна; ако съветското командване е действало малко по-грамотно и решително, в обкръжение са щели да попаднат не една, а цели три армии, и да се разпадне целият Южен фронт!) формално става несъразмерното разтягане на фронта в хода на Кавказкото настъпление на вермахта. За прикритие на фланговете се е наложило да използват второразредни (румънски, италиански и пр.) части, които са разгромени изключително бързо.

Над днешната наука според мен тегне същата заплаха от пренапрежение и преразтягане на фронта, която в хода на някакви бъдещи тактически успехи само би се усилила. Научният фронт и днес е достатъчно удължен.

Проблемът е видян и поставен още от Станислав Лем в далечната 1963 г. в „Summa Technologiae“, и то тъкмо във военни термини. Да си представим, казва Лем, верига войници, които се движат по някаква местност. Ако местността постоянно се разширява, трябват все нови и нови подкрепления, ако искаме интервалите между войниците да не растат. Но същото става и в науката: постоянното разширяване на проблемното поле изисква все повече научни работници. В своята оптимистична епоха Лем се развлича с изчисления след колко точно години броят на учените ще достигне и надвиши цялото население, т.е. всеки човек ще трябва да бъде по няколко учени наведнъж. Естествено, такова нещо няма да стане: таванът на науката се определя преди всичко от икономическите възможности, а и човечеството си има маса други проблеми за решаване.

Въпросът е, че поне засега проблемното поле пред науката постоянно расте заедно с нейните успехи. Всеки научен пробив поражда спектър от нови задачи; много по-рядко става обратното – решение, което ликвидира цял клас от задачи (напр. това е станало при линейните радиотехнически системи). Така научният фронт расте съвсем като Източния фронт на вермахта, когато от няколкостотин километра (по полско-съветската граница, откъдето започва настъплението) той нараства до над 3 хиляди км през есента на 1942, и всяка нова победа само го удължава, докато не се стига до неизбежния недостиг на войски за прикритие.

Между 30-те и 70-те г. на XX в. „научният фронт“ постоянно получава нови и нови попълнения; числеността на учените расте дори по-бързо от експоненциално. В крайна сметка се преминава към „масова наука“ съвсем както през 30-те години старата професионална немска армия (райхсвер) е заменена с нова масова армия (вермахт): войниците от райхсвера стават сержанти във вермахта, част от сержантите стават офицери. При този преход от райхсвер към вермахт неизбежно падат и средните качества на личния състав. Началник-щабът на сухопътните войски Халдер се е оплаквал, че немският войник от 1939-40 дори не може да се доближи до този от 1914; но по-късно му се налага да каже същото и за войника от 1944 по отношение на този от 1941… Изглежда, че същото може да се формулира и за научните работници, а ако се отчете спадащото качество на образованието, тенденцията ще се усилва в бъдеще.

На всичкото отгоре науката следва извънредно порочния принцип на плана „Барбароса“: настъплението се разширява ветрилообразно, по целия фронт, оперативните линии на групите армии са разходящи. (Казват, че ако в немския генерален щаб от времето на Молтке и Шлифен някой щабен офицер предложел план с разходящи оперативни линии, моментално са щели да го обявят за негоден…) Всяка група армии в плана „Барбароса“ си е имала своя отделна цел (Москва, Ленинград и Сталинград); с научните „групи армии“ е същото.

Във военната област алтернатива на плана „Барбароса“ може да бъде операция по едностранно обкръжаване на противника, подобна на плана „Шлифен“ за I световна война. Но за да приложим тази схема към науката, би трябвало да изясним кой е нейният подлежащ на обкръжаване противник…

Въпросът е много важен. Ако приемем, че науката няма противник, вместо антагонистична игра се получава нещо като колонизация на нова територия; но в този случай защо казваме, че науката е претърпяла поражение на един или друг участък? От кого е претърпяла поражение? Най-лесно е да се каже – от физическата реалност, която се е оказала неподатлива на научните методи и технологии („Токамакът“ не е запалил, совалката е паднала и пр.). Но в този случай е много сложно да си представим как науката обкръжава реалността по фланга или пък й отрязва комуникациите с тила. Според мен трябва да се разсъждава другояче. Непосредствен противник за науката е само онази част от реалността, която се осъзнава от самата наука и от обществото като подлежаща на изучаване и/или на промяна. Така че в този смисъл самата наука си създава „противник“ в хода на своето настъпление; например овладяването на атомната енергия е станало научна задача чак след нейното откриване в началото на XX век. Но тук пак стигаме до същия парадокс: колкото повече задачи се решават, толкова повече нови възникват…

По-малко очевидно е, че този „противник“ може и да нанася ЗАГУБИ на науката. В ресурсен план това са средствата, хвърляни в нововъзникнали, но бавно развиващи се направления; в човешки план – заетите в тях кадри, които се „свързват“ с този участък на фронта и не могат да бъдат прехвърлени на други, по-важни направления. Тук трябва да се включат средствата и кадрите, отиващи за поддръжка на нарасналата „наукоемкост“ иа индустрията и изобщо живота.

Според мен с плана „Барбароса“ в науката беше свършено още някъде през 80-те г. на XX в., когато стана явно изоставането в главните области на „щурма“ (космосът, термоядрената енергия и пр.). Достигнати бяха и икономическите граници на науката, в частност спаднаха рязко темповете на растеж на финансирането. Възникна същата ситуация, която през декември 1941 е стояла и пред главното командване на вермахта: какво да се прави по-нататък? Тогава са били обсъждани няколко варианта.

Най-консервативният от тях е бил предложен от фелдмаршал Рундщет: войските да се изтеглят обратно там, откъдето са тръгнали, т.е. на полско- съветската граница, и там да се организират за отбрана. Приложено към науката, това би значело снемане на предишните амбициозни задачи и връщане назад, може би дори с демонтаж, на „напредналите“ научни структури. Планът „Рундщет“ стихийно се реализира в Русия, където дори в последните години при растящ бюджет делът на средствата за наука намалява, а самите средства се концентрират в няколко области, пряко или косвено свързани с отбраната. Макар че не е особено приятен, в този план има немалка доза мъдрост. „Фронтът“ се съкращава, кадровата и ресурсна осигуреност расте; новите задачи са по-малко амбициозни, но пък се решават по-лесно…

През 1941 на плана „Рундщет“ възразява лично Хитлер. Ако тръгнем да изтегляме войските, казва той, това може да се превърне в бягство; освен това във всички случаи ще падне бойният дух на войските; и не на последно място, ще се загубят всички досегашни завоевания. Затова всеки да стои там, където е, и да отбранява позициите, докато не бъде подготвена кампанията за следващата година. Във военната реалност е приет точно този план; в научната реалност на Запада от 70-80-те г. – също. Видя се, че опасенията на Хитлер за „бойния дух“ имат основание в науката също както и в армията; в частност, при отстъплението по условния план „Рундщет“ в Русия той падна доста ниско, макар че не може да се говори за паническо бягство, докато на Запад все още се държи. Но и планът „Хитлер“, и планът „Рундщет“ целят само временна стабилизация на фронта и не дават никакъв ключ към бъдещето. За последното трябват нови планове и нови подходи.

Ситуацията се усложиява от факта, че науката не воюва само на един фронт. Ядрената и космическата програма, изкуственият интелект – това е техническият (физически) фронт; но освен него съществува още и втори, условно „хуманитарен“, свързан с науките и технологиите за работа със самия човек и с обществото. А положението там, по странно стечение на обстоятелствата, доста напомня това на Атлантическото направление от 1941-42. Това е по същество блокада, изтощаваща човешките ресурси не само на науката, но и на европейската цивилизация като цяло.

Тук, както и през II световна война, блокадата отново идва след куп успехи и явно подценяване на противника след тях. Отначало всичко върви блестящо: организирано е всеобщо образование, медицински грижи (напр. ваксинации); въвеждат се нови, качествено по-сложни и по-рационални социални регулации, изобщо изглежда, че още малко – и ще бъде построено съвсем ново общество и нов човек на мястото на неподходящите стари. Само че до пълна победа на рационализма над тъмните инстинкти и над социалната стихия така и не се стига: те, както и Англия през 1940, просто отказват да признаят „безнадеждното“ си положение и да капитулират пред „прогресивните сили“. Нещо повече, през целия XX век науката разкриваше, а практиката (напр. рекламата и пропагандата) вземаше на въоръжение все по-стихийни, по-ирационални, по-инстинктивни (т.е. маймунски) програми, заложени в човека и в обществото. Опитите за радикално рационално преустройство на обществото (комунизмът и фашизмът) се провалиха подобно на въздушната „битка за Британия“ от 1940.

Към края на XX век се откриха още по-неприятни неща. Оказа се, че дори сегашното сравнително умерено, полурационално-полуирационално европейско общество има грамадни проблеми със самовъзпроизводството! Това не е само демографската криза (следствие от явна неприспособеност на човека към живот в напълно урбанизирани условия). Тук е и образователната криза, която пряко подрива потенциала на нашия „научен вермахт“. Тук е и надвисналата здравна катастрофа, породена впрочем тъкмо от успехите на медицината. След няколко поколения, израсли без суровия естествен отбор на болестите и лошата среда, в популацията се натрупва критична маса от „гнил“ генетичен материал; появяват се т.нар. популационни синдроми – физиологични отклонения, които обаче заплашват да станат толкова разпространени, че да се превърнат в норма…

Накратко, човешката и социалната природа в момента блокират не само развитието, но и възпроизводството на цивилизацията в сегашния й вид. Хуманитарните науки отговарят с нещо като контраблокада, подобна на подводната война на Райха в Атлантика, с цел „изтощение“ на споменатата човешка природа: смисълът на всички съвременни „хуманитарни“ програми е тъкмо да блокират ирационалните енергии в социалния живот. Но природата държи по-дългите стратегически козове: комплексът от демографска, образователна и здравна криза може да има ефект като на стратегическите бомбардировки от 1943-45.

Войната на два фронта е неприятна с това, че не може да се премине към стратегическа отбрана: силите рано или късно ще се изтощят. В подобна ситуация планът „Шлифен“ е предполагал концентрация на 7/8 от силите на райхсвера на Западния фронт с цел бърза победа там – при чисто отбранителни действия на Източния. Но този план не е бил изпълнен в нито една от двете световни войни. Особено разпилени са силите на Германия във II световна война: освен в Русия войските действат във Франция, Либия, Гърция, Норвегия, плюс подводната война в Северния Атлантик.

Проектиран върху действията на „научния вермахт“, планът „Шлифен“ би трябвало да включва отбранителни действия на физическия (технически) фронт при концентрация на силите и бърз разгром на „противника“ (т.е. човешката природа!) на хуманитарния фронт. В оперативно-тактически план той подразбира широкообхватен маньовър за обкръжаване на противника.

Какво значи това „обкръжаване на противника“, приложено към науката? Според мен става дума за онези научни успехи, които ЗАКРИВАТ – т.е. решават принципно, правят тривиални, рутинни и безинтересни за науката – цял клас от съществени (допреди успеха) задачи. В дребен тактически мащаб такива случаи се получават сравнително често: това са обикновено нови формули и общи методи (такъв успех е била навремето формулата за решаване на квадратни уравнения). В по-едър мащаб обаче те са вече рядост, напр. теорията на линейните радиотехнически системи, която „закри“ цялата линейна радиофизика някъде през 70-те г. „Закритията“ в науката са не по-малко важни от откритията; голяма част от тях са свързани с научни революции.

И така, в оперативно-тактически план трябва да се разработват закриващи научни дисциплини. Например да се финансират не „перспективните“ направления, а тъкмо обратно – онези, които потенциално могат да лишат от перспектива една или няколко научни области! Това звучи много екзотично и във всеки случай противоречи на интересите на самите учени. Защото все пак науката не е армия, а прилича повече на система от феодални владения, където всеки началник си е оградил някаква територия („водещ специалист по еди-какво си“) и последното, което иска, е да му ликвидират или „даунгрейднат“ специалността…

През II световна война немците дължат повечето си успехи не на превъзходство в жива сила и дори не в техника (напр. французите са имали повече и по-добри танкове!), а на една оперативно-тактическа иновация: съсредоточаване на танковете в подвижни групи, които бързо разкъсват фронта, нахлуват дълбоко в тила на противника и го обкръжават. Аналог на „научния фронт“ биха били мобилни елитни подразделения, способни да се прехвърлят от един на друг участък за сравнително кратко време, да се концентрират на някакъв важен кръг от задачи, да осъществят пробив, да закрият (както беше описано по-горе) задачите – след което да се преместят някъде съвсем другаде, на нов пореден важен участък. Възможна ли е обаче такава мобилност в днешната високо специализирана наука? По принцип по-голямо движение на кадри има в младите науки, там винаги идват от другаде (напр. половината от създателите на генетиката са били математици по специалност). Но по-късно те „усядат“, „заселват“ пространството, парцелират го (с дипломи и пр.) и мобилността пада. Друг пример за вълна на мобилност имаше след перестройката, когато физиците буквално се разпълзяха в най-различни и често много далечни специалности.

Изглежда, че в САЩ вече са отчели нуждата от по-голяма мобилност на научните части, защото там планирали да преустроят висшето образование към по-универсални специалности и съответно кадри. Но това е само половината проблем в случая. След като са казали „А“, американците трябва да кажат и „Б“; това значи да се научат да СВАЛЯТ части и цели армии от научния фронт. В края на краищата, подвижните части не са самоцел: освен другото, те са нужни и поради невъзможността на „стандартните“ части да удържат прекомерно разтегления научен фронт. Този проблем се е появил и във военната реалност на Източния фронт. Поради големите разстояния е било невъзможно да се води позиционна отбрана като на Запад, затова вермахтът е организирал отбраната с подвижни части, съсредоточени в опорни пунктове: в пространството между тях Червената армия е нахлувала сравнително лесно, но винаги – под заплаха от бързо обкръжение. Приложено към науката, това би значело реорганизация на „фронта“, където да се оставят само малобройни части за прикритие (т.е. за съхраняване на текущите знания и за наблюдение на ситуацията), а реалните научни действия да се водят от мобилните части, базирани само в дадени точки по фронта и пренасочвани масирано към откриващите се важни участъци.

Всичко това обаче изисква истинска организационна революция. Описаните оперативно-тактически иновации са практически невъзможни за днешната наука, където няма нито генерален щаб, нито главно командване; на „бойното поле“ тя се държи в най-добрия случай като средновековна рицарска войска – строява се в редица и се юрва напред. Съществуват още чисто психологически проблеми. С. Переслегин например казва, че „информационна фазирана решетка“ (вид организация за колективна интелектуална работа) може да се построи без проблем от осем ученика, докато осем академика биха работили в този режим единствено ако зад гърба ги подпира с автомати охраната на Лаврентий Берия или някой негов аналог… Според Переслегин тази способност за свързване в съставен интелект се губи с възрастта, може би още с настъпване на полова зрелост. Е, ако пречката е само в половите хормони, веднага можем да предложим изобретателско решение – да кастрираме академиците (как ли ще се зарадват те на тази идея!). Или пък да ги натъпчем с някакви хапчета. Или (още по-„хайтешко“ решение!) да ги вкарваме във „фазираната решетка“ под хипноза, или в друго изменено състояние на съзнанието, или в краен случай да ги психопрограмираме… С две думи, работата в тези нови структури за тях би била страшно падение – също както би било за рицаря да се подчинява на модерна военна дисциплина.

Затова изглежда, че новите „мобилни научни съединения“ ще трябва да бъдат изградени извън сегашната „уседнала“ наука, като нейна антисистема (а после вече двете да се съединят в надсистема). В този случай старата наука ще се „самодаунгрейдва“ в хода на бъдещата кадрова криза, а новата ще се комплектова от съвсем други хора (и много вероятно – с гореописаните не особено хуманни от сегашна гледна точка технологии). Никой обаче не може да даде днес гаранция, че новите части ще бъдат създадени… В края на краищата това е също една от ключовите битки на организационния (т.е. хуманитарен) фронт, и тя може да бъде загубена – ако силите се окажат недостатъчни, личният състав – лошо подготвен, и пр.

И така излиза, че овладяването на положението на физико-техническия фронт минава през пробив на блокадата по хуманитарни ресурси. Това е в съзвучие с плана „Шлифен“ – отбрана на изток при масирано настъпление и блицкриг на запад, – а също с изводите, направени от групата на Сергей Переслегин „Имперски генерален щаб“. Военно-стратегическите игри, проведени върху материала на II световна война, показват, че след като вермахтът вече е затънал във война на два фронта и блицкригът се е провалил, следва да се премине към отбрана на изток и да се търси изваждане на Англия от войната (овладяване на Средиземноморието и десант на Британските острови).

Но отново остава неизвестна вероятността за такъв успех. Защото ако проблемът е само в науката, обществото може просто да закрие (в организационен смисъл) старата и да изгради нова – както понякога прави с армията. Съществуват обаче индикации, че в положението на вермахта от 1942 е не само науката, но и цялата европейска цивилизация. (* На този въпрос е посветен файлът „Абсолютно изкуствено общество“.) Става въпрос, че тя се намира в определена фаза на развитие – някъде към края на инерционния период, когато всичко все още изглежда прекрасно, но по цял ред скрити параметри цивилизацията стремително старее, а блокадата от страна на „човешката природа“ (както беше описана по-горе) се затяга все повече и повече. Спокойно може да се окаже, че в тази фаза на развитие вече не могат да протичат някои социални процеси, които иначе уж не са забранени от нищо… Отстрани това би изглеждало като самоотказ на обществото от някакъв тип действия, или пък като недостиг на воля за тях. Е, точно това може да е резултат от действието на някакви обективни закони – ограничения на социалната природа; иначе казано, поредната природна блокада! Това е още едно основание за концентрация върху хуманитарния фронт, но и още едно съмнение относно осъществимостта на тази концентрация.

Read More

16 футурологии

Posted by on 14 април, 2006 in Теория на науката

(по една за всеки ТИМ в социона)

Мирогледът на човек зависи съществено от неговия информационен метаболизъм – с това ще се съгласи всеки, който поне донякъде владее социониката. Част от мирогледа е и представата за бъдещето. Разбира се, тя може да бъде взета от различни източници с различен характер, но: 1) всеки е склонен да избира източници, съвместими с неговия ТИМ; 2) ако случайно се е спрял на не чак толкова „свой“ възглед за бъдещето, най-вероятно ще го преизтълкува съгласно ТИМните си предпочитания; 3) ако пък сам разсъждава за бъдещето, разсъжденията почти гарантирано ще отразяват неговите типни черти.

От друга страна, погледът към бъдещето и миналото – това, съгласно социониката, е информационният аспект бяла (интровертна) интуиция. В различните ТИМове той стои на различни места в модела „А“ и затова отношението към промените, носени от (или носещи) бъдещето, е ТИМозависимо.

Накрая, всяка информация, създадена от или предназначена за хора, може да се разложи по информационни аспекти и по типове „миследействия“ (които съвпадат с 16-те ТИМа). Футурологията – това е информация от и за хора; следователно за нея важи същото. Иначе казано, нейните „продукти“ могат да се класифицират по ТИМове, и тази класификация може да бъде извънредно полезна. Много хубаво е да се каже например „Книгата по футурология на X.Y. е от тип ИЛЕ“ и тези три букви да носят достатъчно ясна представа за много от свойствата на книгата. Много е хубаво също, ако двама футуролози спорят, някой трети да вземе думата и да каже: „Ти спориш от позиция на ИЛЕ, а ти – от позиция на ЕСИ, и затова няма никога да се разберете. А сега аз ще ви кажа нещо от позиция на ИЛИ…“ – и т.н.

(Забележка. Захванах се с тази класификация заради подобна мисъл: да подредя някак представите за бъдещето на различни хора от софийския клуб по фантастика и да разбера защо за всеки спорещ съществуват идеи, от които той няма никога да се откаже, и други такива, които пък никога няма да поиска да възприеме…)

Футурологията не е разпределена равномерно по шестнайсетте типа от социона; не са разпределени равномерно и моите знания, затова някои типове ще бъдат описани доста по-кратко от други. Но класификацията винаги може да се допълни, включително от други хора.алвфа бета гама делта

ИЛЕ ЕИЕ ЛИЕ ИЕЕ
ЛИИ ИЕИ ИЛИ ЕИИ
ЕСЕ СЛЕ СЕЕ ЛСЕ
СЕИ ЛСИ ЕСИ СЛИ

Схема на социона, групиран по квадри. Повече сведения за социониката могат да се намерят на адрес http://www.bukvite.com/k-e-f/socion/ или на сайта www.socioniko.net, където са събрани материали и линкове на различни езици.

Първа квадра (алфа)

ИЛЕ (интуитивно-логически екстраверт)

Според ИЛЕ бъдещето се създава с изобретения, с овладяване на нови и нови възможности, както за отделния човек, така и за обществото (черна интуиция в 1-ва функция на модела „А“; неслучайно псевдонимът на този ТИМ е „Изобретател“). Развитието според ИЛЕ – това е повишаване на възможностите. На това пречат закостенелите обществени отношения (бяла етика в „болевата“ 3 функция) и остарели неправилни програми за поведение, най-вече религията; затова те трябва да бъдат разрушени или променени, реконструирани логически (бяла логика в „творческата“ 2 функция). В така създадения нов свят трябва да цари щастие и комфорт (с което да се задоволят черната етика и бялата сензорика в блока SuperId).

Характерен пример за ИЛЕ-отношение към бъдещето е марксизмът: според социониците Маркс е бил типичен ИЛЕ. Други знаменитости от същия ТИМ: А. Айнщайн; Генрих Алтшулер (създателят на ТРИЗ – теория за решаване на изобретателски задачи, и на концепцията за „безприроден технически свят“ – БТС); Аушра Аугустиневичюте (създателка на социониката). Типът ИЛЕ е широко застъпен във фантастиката и научно-популярната литература. Много характерен е шотландският фантаст Чарлз Строс с романа си „Accelerando“ (има го на сайта на автора www.antipope.org). От популяризаторите на науката ще дам за пример руския автор А. Никонов („Ъпгрейд на маймуната“).

ЛИИ (логико-интуитивен интроверт)

Представите на ЛИИ за развитието са горе-долу като в класическата немска философия (напр. при Хегел). Тогава под „развитие“ са имали предвид процес, подобен на развитието на зародиш или разлистването на дърво, т.е. _протичащ по предварително зададена програма към зададено отнапред крайно състояние_. Иначе казано, развитието е детерминиран процес, макар и сложен, и се движи (напр. по свиваща се спирала) към крайна цел, определена от природата на развиващата се система. Ако говорим за обществено развитие, то процесът върви към някакво крайно оптимално състояние (можем да го наречем и утопия, и „край на историята“; неслучайно футурологът Фукуяма е извел своя либерален „край на историята“ от класика-идеалист Хегел!).

Това може да се покаже и върху информационния метаболизъм на ЛИИ. В базовата функция стои бяла логика, затова и най-важни се оказват белологични същности – програмата за развитие и крайното състояние. Основна спънка в развитието на обществото се оказва човешката агресивност, която трябва да се потиска (защото черната сензорика е в 3 функция за ЛИИ). На края на историята имаме свят без силови стълкновения, комфортен и щастлив (също като при ИЛЕ, черната етика и бялата сензорика са в SuperId).

ЕСЕ (етико-сензорен екстраверт)

Базова функция за ЕСЕ е черната етика; затова за двигател на развитието той смята човешките желания и стремежи. Човек променя света съгласно желанията си – например прави го по-красив и здравословен (от бялата сензорика във 2 функция). ЕСЕ отделя огромно внимание на новите идеи и изобретения; макар че черната интуиция да му е в слаба функция, тя се намира в -3 позиция в модела, т.е. признава се нейната важност и се изисква помощ от обществото. В края на краищата, за да се реализират желанията, трябват идеи и изобретения. А най-голяма спънка пред реализиране на желанията е скептицизмът, неверието в собствените сили, прекалената предпазливост: в 3 функция на ЕСЕ стои бялата интуиция, отговорна за предсказване на следствия от конкретни действия.

Като пример за ЕСЕ-отношение към бъдещето бих дал Робърт Антон Уилсън („Психология на еволюцията“, „Въстаналият Прометей“ и др.). Уилсън е активен участник в „психоделичната революция“ от 60-те г. на XX в. Причислявам го към ЕСЕ, тъй като разглежда движението към бъдещето почти само от позиция на двете си силни функции от блок Ego – черната етика (емоции, щастие) и бялата сензорика (приятни физически усещания). Пак от тази точка – а не например от позиция на черната логика (конкретни действия, конкурентност) – Уилсън разглежда и действието на ЛСД и др. подобни вещества.

ЕСЕ-възгледите са типични и за т.нар. geeks (за тази дума още няма добър български превод) – ентусиазирани привърженици на новия, по-щастлив живот, който носят новите по-добри технологии, макар самите geeks да не са много наясно с технологиите.

СЕИ (сензорно-етически интроверт)

За СЕИ базова функция е бялата сензорика, затова и развитието трябва да върви в посока към здравословна и приятна жизнена среда. Главен враг на това бъдеще – претоварването на човека в днешни условия, прекалената динамика на живота (болева функция за СЕИ е черната логика). Това донякъде прилича на „Назад към природата“ или по-скоро към вилните зони. СЕИ би бил много радостен, ако светът се превърне в една голяма вилна зона, производството се удребни и т.н. Това впрочем е широко разпространен възглед сред урбанизираната интелигенция; вероятно е изразен и във футурологията, но аз не си спомням достатъчно характерен пример.

* * *

Общо за четирите ТИМа от първа квадра е положителното отношение към аспекти черна интуиция (възможности, изобретения), черна етика (емоции, щастие), бяла логика (закони – природни и социални), бяла сензорика (здравословна и приятна среда). Съответно общ се получава и светът, в който биха искали да живеят и който има доста утопични черти.

Втора квадра (бета)

ЕИЕ (етико-интуитивен екстраверт)

Базова функция – черна етика, т.е. ЕИЕ също като ЕСЕ вижда двигателя на развитието в човешките желания и страсти. Но болева функция за ЕИЕ е бялата сензорика, затова в белосензорните „изкушения“ той вижда заплаха, капан пред бъдещето. Самото бъдеще се представя доста смътно, като абстрактна (интуитивна) схема, за разлика от борбата между бъдещето и настоящето, която се осъзнава съвсем конкретно. Характерен е възгледът, че бъдещето ще спечели борбата поради по-високата си „нравственост“ (каквото и да се разбира под това, напр.: „Съветският слон е най-съзнателният слон в света!“). Впрочем този възглед не е чужд и на ЕСЕ, и на другите етици, но в по-малка степен.
ЕИЕ-бъдещето намира място не толкова във футурологията (която поради претенциите си за научност оперира главно по аспект логика), а повече в религиозни, окултни и други подобни възгледи за „настъпване на нова епоха“.

ИЕИ (интуитивно-етически интроверт)

Базова функция за ИЕИ е бялата (времева) интуиция; в съчетание със слабата логика това дава не „пресмятане“, а много силно предчувстване на промените и събитията. За този ТИМ, както и за всички с бяла интуиция в 1 или 2 функция, е характерно постоянно очакване на съдбоносни промени.

По мои „изчисления“ пример за ИЕИ във фантастиката е Уилям Гибсън. Бидейки много слаб в компютърните науки и въобще в техниката (черна логика – в болева функция 3!), той създава своя модел на киберпънка и хакерите, тръгвайки от естетски разкази-описания на живота на отчаяни лумпенизирани „творци“ („Academy Leader“, „Зимният пазар“, „Парчета от холограмна роза“ и др.). Изкуственият интелект в негово „етично“ описание придобива почти мистични черти… Според мен първият преводач на Гибсън в България – Григор Гачев – също е ИЕИ.
Както всички етици, ИЕИ вижда морала и етиката като противодействащи на техническата/делова експанзия и правещи въобще възможен живота в бъдещето. Не прави изключение и Гибсън, особено в късния си период.

СЛЕ (сензорно-логически екстраверт)

Базова функция – черна (волева) сензорика: животът се вижда като борба за надмощие, низ от победи/поражения и завоевания/поробвания. Победата изисква организация (бяла логика – 2 функция) и изключва разцепление, предателство (бяла етика – в 3 функция). Но улисан в силовата схватка, СЛЕ лошо усеща скритите, назряващите промени. Понякога може лесно да бъде манипулиран само с лъжливи съобщения за настъпващи „радикални“ изменения (бяла интуиция в -4 функция). Като цяло СЛЕ е прекалено въвлечен в действието, за да губи време с отвлечени разсъждения за бъдещето, затова може би не съм срещал СЛЕ-футурология. Ако имаше такава, тя би трябвало да прилича повече на сводка за съотношението на силите по различните участъци на фронта.

ЛСИ (логико-сензорен интроверт)

Базовата функция на този ТИМ е бяла логика, затова той (също като ЛИИ) мисли, че промените и развитието се подчиняват на универсални закони и могат да бъдат изчислени. Но какво да се прави, ако реалността тече противно на законите? Ясно какво – или поне ясно за него, ЛСИ, с черна сензорика във 2 функция: трябва реалността да се приведе в съответствие със законите! По тази причина ЛСИ нерядко започва война срещу реално настъпващото бъдеще в името на предписаното такова: явление, характерно за повечето бюрократични системи, а също армия, училище и пр. Кошмарът за ЛСИ са „недокументираните възможности“ (черна интуиция – в болевата 3 функция), които разрушават цялата логическа строгост на системата.
Тъкмо за този ТИМ е характерно виждането, описано от А. и Б. Стругацки в „Грозните лебеди“: бъдещето е пуснало пипала в сърцето на настоящето, а настоящето се мъчи с всичка сила да ги отсече час по-скоро. Футурологията на ЛСИ – това би трябвало да е ръководство по стратегическа отбрана на настоящето и на неговите планове.

* * *

В отношението си към бъдещето ТИМовете от втората квадра се делят рязко на „провидци“ (ЕИЕ, ИЕИ) и „дисциплинари“ (СЛЕ, ЛСИ), но между тях няма антагонизъм: едните допълват другите, „дисциплинарите“ вземат на въоръжение образите на бъдещето, давани им от „провидците“. Но бъдещето се изявява главно във вид на борба за самото себе си.

Трета квадра (гама)

ЛИЕ (логико-интуитивен екстраверт)

Според ЛИЕ бъдещето се създава с действия и проекти (базова функция е черната логика). Развитието се вижда като пряк продукт от нашите дейности. Това е характерната „проектна“ футурология, и тя много често дава резултати – добър пример е дейността на Хенри Форд. Обратна страна на този подход е прекалената праволинейност, надценяване силата на проекта, подценяване на страничните ефекти; понякога също ЛИЕ-проектите тръгват против някои общосистемни закономерности на развитието и по тази причина затъват в трудности.

В типичен ЛИЕ-план работят много популяризатори и пропагандисти на технологиите, напр. Ерик Дрекслер (в нанотехнологиите), Рей Курцвайл и Ханс Моравец (в изкуствения интелект). Характерна е общата целева рамка на ЛИЕ- бъдещето, обусловена от бялата етика и черна сензорика в SuperId: то трябва да бъде по-етично и по-сигурно, т.е. новото технообщество да защитава от зли помисли и от силите на стихията (вкл. социална). Неслучайно днешните представи за нано- и ИИ-цивилизацията много приличат на „изкуствено облагородената среда“ от романа на С. Лем „Оглед на място“.

ИЛИ (интуитивно-логически интроверт)

Със своята бяла интуиция в базова функция и черна логика – във 2-ра позиция, ИЛИ също като ЛИЕ вижда бъдещето като следствие от нашите действия и планове, но не в проектен, а в антипроектен ключ: като следствие от _страничните ефекти_ на нашите дейности. ИЛИ не целеполага бъдещето като своя „огледален“ тип ЛИЕ, а го вижда като твърда обективна реалност, с която по-скоро трябва да се съобразяваме, защото можем да стигнем до него само по ограничен брой пътища, от които далеч не всички са безопасни. По принцип ИЛИ е голям скептик и критик, вижда черните следствия по-силно от белите, но понякога може изненадващо да предложи път (вкл. технологичен) към бъдещето, който излиза извън всички общоприети представи, но пък отговаря на представите на ИЛИ за законите на развитието: според него те са също толкова строги, както и физическите.
ИЛИ предсказва развитието най-вече в близък план: за него бъдещето е скрито зад близкия ъгъл, и за да разберем какво е то, трябва да си спомним какви бъдеща са изскачали пред човечеството в предишни исторически „ъгли“. Оттам идва интересът към миналото и историята. Най-голямата заплаха по пътя към бъдещето ИЛИ вижда (поради черната етика в 3 функция) в човешките страсти, ненавременни и непремерени емоции и желания.

Поради всички изброени причини този ТИМ е много широко застъпен и във футурологията, и във фантастиката. За най-централна фигура смятам Станислав Лем; други интересни ИЛИ-футуролози са Александър Численко, Сергей Переслегин и не на последно място – Иван Попов. 🙂 Сред фантастите към ИЛИ спадат Борис Стругацки, Филип Дик, Херберт Франке, Виктор Пелевин.

СЕЕ (сензорно-етически екстраверт)

Базовата функция на СЕЕ е черна сензорика; творческата – бяла етика; това дава като базов процес борбата за власт и надмощие в човешки колективи от най-различен мащаб (псевдонимът на този ТИМ е „Политик“). Бялата интуиция, отговаряща за предсказване на промените, се намира в незавидната -4 позиция, в SuperId. Затова за СЕЕ, също както за СЛЕ, бъдещето често настъпва изневиделица; промените идват като удар на съдбата и разклащат (или събарят) властта. СЕЕ не може да ги предсказва; той се бори срещу тях (ако е на власт) или обратно, използва ги, за да се изкачи във властта (ако е по-надолу), но като цяло се стреми към сигурност и предсказуемост. Известен е случаят с Наполеон (предполага се, че е бил СЕЕ), който изгонил изобретателя на парахода, въпреки че точно тогава се е нуждаел от силен флот за борбата с Англия.

Във фантастиката се сещам за два характерни примера на СЕЕ-отношение към промените: Юлия Латинина (романите „100 полета“, „Магьосници и министри“ и др.) и Брус Стърлинг. Латинина разполага действието си в някакво условно минало (макар и с „бог от машина“ под форма на земни космонавти-„прогресори“); киберпънкарят Стърлинг – в близкото технологично бъдеще; но и в двата случая действието просто кипи от интриги и борба за власт, в която иновациите и иноваторите проблясват като съдбоносни случайности и най-рязко обръщат хода на борбата.

ЕСИ (етико-сензорен интроверт)

Този ТИМ, огледален на СЕЕ, с бяла етика като базова функция, понякога е наричан с псевдоним „Пазител“ (или „Консерватор“); какво ли отношение може да има към бъдещето и футурологията? Бялата интуиция се пада в -3 функция на ЕСИ, т.е. все пак усеща нужда от промени (главно в посока към по-етично общество). В болевата 3 функция пък стои „изобретателската“ черна интуиция и ЕСИ реагира на новите възможности също като ЛСИ – със страх, че ще развалят цялата система от отношения, най-вече човешките качества.

За типичен ЕСИ във фантастиката смятам Франк Хърбърт, изобретил Бътлъровия джихад – забрана на разумните машини, наложена, за да не деградират хората. В различни романи на Хърбърт се среща характерният образ на деградирали властници, богаташи и цели народи, тъй като не са издържали изпитанието със свръхизобилни възможности, вкл. възможности за безгранично властване над други. За ЕСИ бъдещето се състои в стратегическа отбрана на човешките качества и достойнства пред лицето на разлагащия „прогрес“.

* * *

За ТИМовете от трета квадра бъдещето е в непосредствен жив контакт с настоящето; първото или се ражда от второто (за белоинтуитивните ТИМове – ИЛИ и ЛИЕ), или пък обратно, убива го (според черносензорните СЕЕ и ЕСИ). Визията за бъдещето е ограничена във времевата зона на взаимодействие между епохите, т.е. в непосредствен близък план. Самото взаимодействие се усеща като твърд, реален конфликт. Независимо от това белоинтуитивните и черносензорните ТИМове не конфликтуват в битката между епохите, а си сътрудничат: вторите помагат на първите да се оправят в настоящето, а първите подсказват на вторите начини за живот и победа в бъдещето.

Четвърта квадра (делта)

ИЕЕ (интуитивно-етически екстраверт)

Неговата базова функция е същата като на ИЛЕ – черна интуиция; затова ИЕЕ също вижда бъдещето като сноп от изобретения и нови възможности. Но иновациите се пречупват през бялата етика от 2 функция: иначе казано, важно е тяхното действие върху хората и човешките отношения, а не иновациите като самоцел. Бялата етика трябва да „очовечи“ новите технологии. Като главна заплаха се вижда (поради бялата логика в 3 функция) логическият догматизъм и сковаността на социалните структури, особено на държавата и бюрокрациите. ИЕЕ е горещ привърженик на мрежовите обществени структури; според него те са призвани да направят човешките дейности по-ефективни, а техните продукти – по-хармонични (казват си думата бялата сензорика и черната логика от SuperId). Поради слабостта на логиката си обаче ИЕЕ често се хваща на въдицата на големи и не особено реални обещания на технологичните компании.

Пример за футуролог-фантаст от тип ИЕЕ е Алексей Андреев, автор на сайта fuga.ru и на романите „Паяжина“ и „2048“ (под псевдоним Мери и/или Пърси Шели).

ЕИИ (етико-интуитивен интроверт)

Главен вектор на развитие според този ТИМ са човешките отношения – тяхното подобряване, изчистване, хуманизиране; на всеки човек трябва да се даде възможност да разгърне скритите си потенциали (казват си думата базовата бяла етика и черната интуиция в позиция 2). Основно препятствие по този път се оказва човешката агресивност (за ЕИИ, също като ЛИИ, в 3 функция стои черната сензорика). ЕИИ се увлича по „етически утопии“: за пример може да се даде фантастът Вячеслав Рибаков или – колкото и странно да звучи – официалната „хуманитарна“ политика на Европейския съюз.

ЛСЕ (логико-сензорен екстраверт)

Той, също като ЛИЕ, е проектно ориентиран: бъдещето се гради с нашите ръце и по нашите планове. ЛСЕ също страда от схематизма и праволинейността на проектния подход – надценени възможности за планиране и подценяване на страничните ефекти. Бялата сензорика във 2-ра функция придава на ЛСЕ- проектите далеч по-комфортен вид от тези на ЛИЕ, но разплатата за това идва с изнасянето на бялата интуиция в чувствителната 3 позиция. Затова ЛСЕ реално се страхува от радикалните промени и се бори срещу тях. Идеалното бъдеще според него би трябвало да осигурява условия за разгръщане на човешките възможности (заради черната интуиция в -3 функция).

ЛСЕ е тип, характерен за съвременното корпоративно управление, затова и доминира в корпоративните визии за бъдещето („делова футурология с близък прицел“): развитието се планира, против неочакваните обрати и събития се изгражда стена от защитни мерки („антикризисни пакети“ и др.).

СЛИ (сензорно-логически интроверт)

Базовата бяла сензорика на СЛИ доближава възгледите му за бъдещето до тези на „родствения“ СЕИ: развитието трябва да носи физически и естетически комфорт, здравословна жизнена среда и пр. За тази цел обаче трябва да се оптимизират дейностите и да се използват нови технологии (тук си казва думата черната логика от 2-ра функция). Идеалният краен резултат се вижда като „високотехнологична вилна зона“ – образ, доста желан в сегашната епоха, когато всички очакват все повече професии, главно интелектуални, да минат в надомни условия.

* * *

Общо за четирите ТИМа от квадра 4 е положителното отношение към аспекти бяла етика, бяла сензорика, черна интуиция и черна логика. Съответно желаният от тази квадра свят се получава делови, но сравнително хуманен; комфортен и едновременно иновационен, разкрепостен. Това са идеали, типични за съвременните социални държави и корпоративни икономики. Може да го наречем „настояще в бъдещето“, тъй като визията за бъдещето предполага запазване на ценностите от настоящето.

* * *

След тази класификация закономерно възниква въпрос: това са 16 модела, или дори по-скоро 16 гледни точки към процесите на развитие. Към кой модел обаче ще бъде най-близо реалното бъдеще, което ще настъпи? Или коя гледна точка ще го описва най-добре? Кой от 16-те подхода ще се окаже най-верен и кои други – най-грешни? По принцип може да се реализират елементи от различни модели едновременно – всеки в някоя отделна сфера на обществото, – __но не в равни пропорции и не в произволни комбинации__. Изглежда, че към тези модели може да се приложи апарата на интертипните отношения от социониката. Например ИЛЕ и ЕСИ са конфликтери; респективно техните футурологични модели би трябвало също да конфликтуват. И наистина: ИЛЕ разчита на иновации, изобретения, технологии, които реално да разрушат старите („отживели“) обществени отношения; ЕСИ пък обратно – вижда в безразборния прогрес заплаха за човешките качества и достойнства и затова организира тяхната отбрана… Би трябвало да се проявяват и другите интертипни отношения, напр. пръстените на поръчка и ревизия. Във всеки случай ясно се вижда съвместимостта на моделите вътре във всяка квадра. Затова смятам, че в настъпващото бъдеще ще доминират черти от моделите на определена квадра, а моделите на останалите квадри ще се проявяват само случайно и периферно.

Но в този случай трябва да си спомним хипотезата за _ротация на квадрите_: развитието тече в посока алфа -> бета -> гама -> делта -> алфа и т.н. Сегашните развити страни почти без изключение се намират в делта-фаза; тя е нашето настояще и вероятно – най-близко бъдеще; но според хипотезата би трябвало в някакъв момент да започне преход към алфа – и чак след това към бета- и чак още по-късно към гама-бъдеще… Само че освен развитите страни има и други, които могат да си построят бъдеще в друга квадра. И най-накрая не трябва да се забравя, че има и хипотеза за _обратна ротация на квадрите_ – че при определени условия развитието може да тече в посока делта -> гама -> бета -> алфа -> делта -> … . Тоест дори някъде в европейския регион (вероятно – в неговата периферия) може изведнъж да се осъществи преход към гама-, а не към алфа-бъдеще.

Read More