Апокалипсис сега!

Posted by on 31 май, 2005 in Прогностика

С развитието на различни научни дисциплини стана ясно, че Земята е подложена периодично на резки промени, които имат катастрофичен характер. Има достатъчно много свидетелства за такива събития в миналото – огромни вулканични изригвания, удари на големи небесни тела, бързи климатични промени свързани с активността на слънцето, космичната среда, през която преминава слънчевата система, смяна на термодинамичното равновесие поради вътрешни планетарни фактори. Напоследък, към списъка с възможни причинители на Апокалипсиса се прибави и дейността на самите нас – все още се спори дали това наистина се случва в момента, но без съмнение има възможност сами да причиним по един или друг начин смяна на планетарния климатичен кръговрат.

Read More

Интеграция чрез дезинтеграция

Posted by on 21 май, 2005 in Политически анализи

Отхвърлянето на Европейската конституция от французите се приема за събитие с далеч отиващи последствия за проекта Обединена Европа. Още преди самият референдум наблюдателите посочиха както конкретните мотиви довели до френското “не”, така и последствията в краткосрочен и средносрочен план за развитието на целия съюз в институционален и географски план. Като цяло обаче нещата сякаш се виждат обърнати с главата надолу. Френският отказ от Европейската конституция е само един от поредицата сигнали, наред с подобни отрицателни референдуми в други европейски страни по други поводи, които говорят за наличието на сериозни фундаментални противоречия в процеса на европейската интеграция въобще. Събития като това във Франция или Холандия, по-рано в Ирландия или Дания, желанието на Обединеното кралство да не се обвързва по-тясно с останалата част на уж обединената Европа, много трудното подписване на самата Конституция, отказът на страна като Норвегия да се присъедини към ЕС, не са причини за по-сериозни или по-дълготрайни кризи в развитието на общата европейска общност, а само следствия от съществените проблеми, които стоят пред европейската интеграция и които я правят невъзможна, поне във вида и начина, който ни е познат.

Държава срещу държавите

Първото противоречие е заложено в самата форма на европейската интеграция. Под натиска на събитията в света и особено след ясно изразилия се през 90-те години процес на глобализация, възниква идеята за формирането на общо европейско пространство не само в икономически, но и във външнополитически, институционален и дори културен план. Реално беше поставена целта за формирането на нова Европейска свръх държава. Пренебрегнат обаче беше факта, че самият процес на тясната европейска интеграция влиза в противоречие със съществуващите национални бюрокрации, които на всичкото отгоре се явяваха негови инициатори. Всъщност, искаше се тези бюрокрации доброволно да се саморазпуснат. Разбира се, трябва да си обясним как стана възможен този парадокс. Първоначално тъкмо националните държави стартираха европейския проект. В хода на неговото изпълнение обаче се създаде новата прослойка на еврокрацията, която е мотивирана от привличането на все повече властови ресурси към себе си и обезсилването на националните бюрокрации, от които първоначално произлиза. Естественият интерес на еврокрацията е да работи за формирането европейската свръх държава, а естественият интерес на всяка национална бюрокрация е да се самосъхрани. Самите европейски политици бяха принудени да балансират между тези две противоположни тенденции. От една страна техния конкретен личен интерес има повече бъдеще в рамките на голямата еврокрация, където тяхната отговорност пред избирателите се размива, без обаче да намалява ролята им за преразпределение на властови ресурси. От друга страна, единственият шанс за националните политици да попаднат в тази еврокрация е да бъдат начело на националните държавни бюрокрации и съответно да защитават техните частни интереси. Това противоречие доведе до ред компромиси в текстовете на Европейската конституция, където беше направен опит хем новата държава да стане факт, хем старите държави да запазят ролята и функциите, които имат за отделните европейски нации. На повърхността това противоречие изплува като дебат за баланс между конфедерация и федерация по време на подготовката на конституционните текстове, а по-късно се прояви във финалните етапи от подписването на Европейската конституция, когато избухна спор как точно ще се взимат решения в новия Европейски съюз. Липсата на експлицитно разбиране за противоречието, залегнало в основата на европейската интеграция, доведе до желанието за компромиси на всяка цена и в крайна сметка до нещо, което не удовлетворява никого и което пренебрегва естествените интереси на големи социални групи. Като цяло шизофреничната ситуация, в която се озова Франция, е израз тъкмо на противоречието между желанието за по-силна европейска държавност и инстинкта за самосъхранение на националните бюрокрации и социалните групи, които ги поддържат и за които те са от непосредствено и съществено значение. И тази раздвоеност не засегна само страната като цяло, а дори всяка една от политическите сили вътре в нея. Част от левите виждат, че силната европейска свръхдържава отговаря на техните интереси за налагане на едно или друго идеологическо разбиране, разглеждайки ЕС най-вече като инструмент за противопоставяне на “лошите” САЩ. Друга част от същите леви обаче осъзнава, че новият европейски съюз би накърнил техния непосредствен икономически интерес. Част от десните пък силно желаят да се премахнат изкуствените бариери, които националните бюрокрации в историческото си развитие са поставили пред развитието на бизнеса, но друга част от тези десни пък се страхуват от пряката конкуренция в рамките на една по-тясно интегрирана Европа.

В търсене на илюзорно величие

Второто противоречие е свързано с ролята на ЕС на международната сцена. По принцип една от основните функции на всяка държава е грижата за външната сигурност. В хода на подготовката и подписването на Европейската конституция беше лансирана тезата, че трябва да се засили ролята и тежестта на ЕС на международната сцена. Това желание отговаря както на фрустрацията на много от европейците от хегемонията на САЩ в световната политика, така и на интересите и разбиранията на някои от националните елити и дори на еврокрацията. Защо обаче това консенсусно желание все не може да се реализира под формата на силна Европейска свръх държава? В най-общи линии, никой не си задава въпроса, какво по-точно означава независима европейска политика и какви са възможните изяви на тази нейна така желана независимост. Всъщност политиката е израз на интересите и ако се казва, че е необходима една нова, различна европейска политика, се предполага, че има особени, различни европейски интереси, които трябва да бъдат защитавани в конфронтация с интересите на други играчи на световната политическа сцена. Интересите обаче се формират в реалностите, а в тези реалности трудно могат да се открият някакви особени европейски интереси, които трябва да се защитават от една особена, тъкмо европейска външна политика.

Европа, както повечето региони от света, е силно зависима от вноса на енергийни суровини. От една страна това е близкоизточния петрол, от друга страна това е руския природен газ. И Близкият изток и Русия са източници на потенциални много сериозни проблеми, политически практики и интереси, които много повече обединяват Европа със силно развитите икономики на САЩ и страните от Далечния изток, отколкото да формират различия между тях. Една европейска политика в името на демонстриране на различие заради самото различие и поддържането на една илюзия за независимост би означавало влизане в конфронтация с другите развити страни относно контрола и осигуряване достъпа до енергийните суровини, необходими и за трите световни икономически центъра. Това ще навреди много повече на Европа и европейците, отколкото ще им донеси някакви предимства. Нещо повече, опитите за установяване на само европейски или само американски, или само китайски или японски зони на световно влияние, които да осигуряват притока на суровини към съответния център е връщане към опасното състояние на дисбаланс и конфронтация от времената на Студената война, че дори и до времената преди Втората световна война. Няма убедителен модел как точно би се противопоставила една обединена Европа на политиката на САЩ в Персийския залив, например, нито пък има сериозни основания за такова противопоставяне. Следователно може да си зададем въпроса, каква е необходимостта от европейска държава, ако тя няма под себе си особен реален интерес от формирането на собствена външна политика и механизми за външна сигурност.

По-малко демокрация и повече еврокрация

Историята около формирането на силна и независима Европа на международната сцена може да ни подскаже и третото съществено противоречие в европейската интеграция. Реално желанието за противопоставяне, най-вече на САЩ, идва само от една част  от европейците, които приемат за даденост, че тяхната гледна точка е правилната и всички трябва да се съобразяват с нея. И тук стигаме до фундаменталния въпрос за смисъла на демокрацията и помага ли формирането на европейска свръхдържава на европейския демократичен процес. По принцип всяка държава е инструмент за налагане на мнозинството над малцинството. Съществуват много политически техники, които смекчават това налагане и му придават по-благовидна форма, но в крайна сметка, механизмът на представителната демокрация, върху който се изграждат съвременните държави, предполага власт на мнозинството над малцинството. В много от случаите това работи и то работи добре – предполага се, че вижданията на мнозинството винаги са по-богати и по-адекватни на проблемната ситуация, в която се е озовало едно или друго общество. Този демократичен модел обаче не работи добре, когато мащабът на проблемната ситуация излиза извън хоризонта на мнозинството. Колкото по-голямо е едно обществено формирование, толкова по-трудно е за неговите членове да обхванат и да разбират проблемите, пред които се изправят. Толкова повече нараства и вероятността за грешка на мнозинството и също толкова се увеличават последствията от тази грешка. Напротив, колкото по-малка е общността, толкова повече нараства ефективността на самоуправлението й чрез демократичните механизми. Увеличава се чуваемостта в диалога между отделните групи, грешките могат да се коригират относително бързо и далеч по-безболезнено. Освен това, наличието на множество малки демократични общности дава възможност за експериментирането на повече модели за обществено развитие и естествена конкуренция между тях. Нека да се запитаме какви биха били последиците за Европа и за света, ако антиамериканското мнозинство имаше възможността, чрез една европейска федеративна държава, да влезе в конфликт със САЩ по повод контрола върху достъпа на енергийни ресурси? Или пък да се запитаме какви биха били последиците, ако немци и французи налагат на всички от Европа своя модел на социална държава, който очевидно (за всеки страничен наблюдател) е изчерпан? В крайна сметка, идеята за Европейска държава работи срещу демокрацията и е сериозна предпоставка за огромни по-своите мащаби грешки, които могат да навредят не само на европейците, но и на света като цяло.

Стигаме до небезизвестния въпрос “Какво да се прави?”

Най-лесното и най-вероятното е нещата да се пуснат по течението и да се надяваме, че ще се наместят от само себе си. Все пак обаче е добре да си вземем поуки от това, което се случи дотук и ако можем да преодолеем противоречията в европейската интеграция, в тази си форма, която исторически познаваме. Самата интеграция е необходимост и тя вече не е просто самоинициатива на отделните национални политически елити. Европейските икономики имат интерес от обединяването си и формирането на прости и ефективни правила за правене на бизнес, който в крайна сметка е в основата на всяко общество. От друга страна, унифицирането на правилата за бизнес трябва да се съпровожда с увеличаване разнообразието на формите на икономическите субекти и създаването на конкурентна среда за реализацията на различни идеи и технологии за развитие в рамките на едно общо пространство. Общото пространство дава по-големия потенциал за развитието на всеки икономически субект, а различието между субектите дава по-големия потенциал от конкретни ефективни решения.

Балканизацията на Европа като положителен процес

Как може да се реализира в Европа този баланс между универсално и различно? Ако се обърне посоката европейската интеграция. Не да се върви към създаване на обща европейска свръхдържава, а към контролирана дезинтеграция на съществуващите национални държави на все по-малки и по-демократично управляеми административни единици с общо търговско законодателство. В крайна сметка общото икономическо пространство е единственото, което издържа на проверката на времето в Европа и срещу което няма сериозни възражения. Всяка една общност разбира относително лесно своя интерес да има достъпа до ресурсите на другите и смисъла да не пречи на движението на стоки и капитали. Нещо повече, колкото е по-малка общността, толкова това по-бързо и ясно се разбира. Съвсем не случайно малките държави напират да влизат в ЕС, а големите се чудят как да ограничават достъпа на нови членки. Едните виждат непосредствените ползи от икономическата интеграция, другите са склонни да живеят с илюзиите на националната самодостатъчност, която им дава по-големия мащаб на техните икономиките.

Една такава своеобразна балканизация на Европа може да даде положителни решения на много от проблемите, които имат почти всички европейски народи. Например, това би премахнало до голяма степен вътрешни конфликти, които съществуват от десетилетия и векове в центъра на Западна Европа като северноирландския, баския, корсиканския или фламандския. Нека да се даде правото на тези общности да се развиват сами и сами да си търсят своето място в Обединена Европа. Или пък икономическите проблеми на Германия, породени от социалния модел държава, могат да бъдат разрешени далеч по безболезнено и плавно, ако се засили самостоятелността на германските провинции и се даде възможност всяка от тях сама да избира своя икономически модел – било то по-социален или по-либерален. Така много повече германците ще могат да видят непосредствено предимствата и недостатъците им и съответно много повече германци ще имат реален избор пред себе си. Същото може да се каже и за неравномерно развиващите се северна и южна Италия и за всички други региони Европа, които поради някакви причини се различават съществено един от други, но са обединени под шапката на една национална държава. Изваждането на тези различия в открита форма би имало положителни последствия, както за премахването на излишни конфликти, породени от насилственото им туширане чрез инструментите на националните бюрокрации, така и за създаването на по-голямо разнообразие в европейската икономика. Пример за това могат да бъдат Чехия и Словакия, които само спечелиха от своя държавен развод, без това да засегне особено много общите връзки между двете нации. Един такъв подход би бил добър и за преодоляване на особено големия проблем за движението на работната сила в рамките на обединена Европа. Знае се, че повечето граждани от Западна Европа изпитват сериозни опасения от наплива на евтина работна ръка от Източна Европа, но реалното положение е, че някои региони изпитват недостиг на нископлатени работници, докато пък други изпитват недостиг на високо квалифициран и платен персонал. Това противоречие по принцип не може да се реши в рамките националните държави, тъй като те представляват остатък от минали икономически времена със съвсем други изисквания към възпроизводството на работната сила. По-малките обществени единици биха помогнали този проблем да намери своите адекватни решения за всяка конкретна ситуация, а не да се налагат силови рецепти на национално ниво, които за нещо помагат, а за друго пречат.

Утопия ли е една такава европейска интеграция чрез дезинтеграция на държавите? Да, определено това не се вписва в представите нито на политиците, нито на обикновените европейци. Но след краха на идеята за Европейска държава всички ще бъдем изправени пред въпроса какво да се прави оттук нататък. Както вече се спомена, нищо да не се прави е най-лесно и може би най-вероятно точно това ще стане. ЕС ще продължава да съществува в сегашния си вид като мрежа от споразумения и договори. Това обаче не може да продължава вечно, тъй като сложността и объркаността на тази система я правят неефективна за бизнеса на всички нива. Това означава и постепенна, но неизбежна загуба на конкурентоспособност, а оттам и снижаване на жизнения стандарт и за богатите и за бедните европейци. Рано или късно европейците ще осъзнаят къде по-леко, къде по-болезнено, че трябва да се откажат от националните си държави, защото те им пречат да живеят по-свободно, по-демократично и по-богато. А след краха на европейската свръх държава посоката на интеграцията може да бъде само една – към по-малки, с по-голямо културно разнообразие общности обединени от общ пазар.

Read More