Създаването на обща теория на цивилизациите изисква определянето на най-съществените им свойства, разглеждани в тяхната взаимовръзка и системност като цялостен социален организъм. През последните години много известни изследователи като В. Троицки, Е. Маркарян и др. доказват необходимостта от развитието на нова научна област „екзокултурология”, обединяваща идеи от социологията, кибернетиката и общата теория на системите. Естествен етап в закономерната космизация на културата е приемането на функционален модел, изразяващ характерните особености на възможните цивилизации, възникнали на базата на сходни биологически характеристики.

В настоящия модел човешкото развитие се разглежда като етап от по-мащабния процес на развитието на самовъзпроизвеждащите се живи системи. Целта е да се избегне ограничеността на субективните оценки и гледни точки, характерни за анализи, при които определени характеристики на човечността, видени през призмата на ценностната ориентация на анализатора, се предпоставят като критерии и мяра за оценка на степента на развитие на дадено човешко общество. Вниманието ще бъде насочено към особените за човека системни връзки и явления, които обаче имат за свои предпоставки характеристиките на живите системи въобще.

Поставена така, задачата изисква да се върнем назад към възникването на живите системи и първоначалната проява на фундаменталните закономерности, които ще определят последващото им развитие.

В началото органичните съединения, при постигането на една достатъчно висока концентрация, са се отделили от околната среда чрез естествена мембрана. Тази мембрана е направила възможна асиметричната обмяна на вещества между системата и околната среда. Този модел обаче не обяснява възникването на кода, като структуроопределящ за живата система елемент. Функционално погледнато, генетичния код осигурява устойчивостта на едно определено състояние на елементите в живата система, което състояние служи за матрица при възпроизвеждането на системата. Кое и как точно обаче е довело до възникване на самия код, това не е ясно засега. Възможно е, това да е следствие от действието на фундаментални закономерности, свързани с информацията като принцип на изграждане на Вселената. С други думи, отговорът за възникването на генетичния код, може би трябва да се търси в един бъдещ информационен модел на Вселената, а не само в рамките на биогенезиса.

Генетичния код и мембраната се явяват два съществени момента, които се възпроизвеждат под различна форма на всички етапи от развитието на живите системи – от едноклетъчните организми до човешките общества. Мембраната осигурява избирателна пропускливост на въздействията от околната за системата среда, а генетичния код осигурява запазването на определен порядък на свързаност на елементите в мембраната, който порядък е оптимален за нейното съществуване на базата на асиметричното взаимодействие с околната среда. Тук е съществено да се посочи, че без мембраната живата система бързо би била погълната от ентропийните процеси, които протичат в околната среда, а без генетичния код мембраната също рано или късно ще се превърне в елемент от ентропийния процес на средата. Генетичния код обаче осигурява нещо като моментна снимка на негаентропийно асиметрично равновесие на системата, осъществявано от мембраната, която снимка се възпроизвежда чрез механизма на размножаването в нова система. Така, макар и организмът на клетката да умира вследствие на естествените ентропийни процеси които протичат вътре в него, живата система се запазва и възпроизвежда като информационна структура.

Съществените отношения на живата система като информационна структура са асиметричност спрямо околната среда и симетричност спрямо елементите на системата. Асиметрията в системата отговаря за повишаване на порядъка, симетрията отговаря за съхраняване на порядъка. Асиметрията се проявява един път като избирателно отношение на мембраната към околната среда и втори път като отклонения от генетичния код при размножаването на живите организми. Симетрията се проявява един път като идентичност на кода при размножаването и втори път като адекватност на цялата система спрямо околната среда.

Принципът на асиметрията осигурява постоянното включване на нови външни сигнали във функционирането на живата система. Ако има количествено нарастване на еднородни по своя характер елементи на средата, това води до увеличено нарастване на възпроизводството на живата система. Ако има качествено нови елементи от средата, които влизат във взаимодействие с живата система, то чрез грешките при копирането на генетичния код се осигурява възможността живата система да включи новите елементи като моменти от своя функционален негаентропиен модел.

Принципът на симетрия осигурява запазването на информационната структура на системата, като съществен елемент на всеки жив организъм, а оттам и повторяемост във функционалните характеристики на отделните елементи. Тъкмо симетричността на кода в организмите, позволява популацията да функционира като единна система, която при всяко следващо поколение е идентична на самата себе си и е адекватна на средата.

От функционална гледна точка мембраната реализира принципа на асиметрия, а кодът реализира принципа на симетрията. Мембраната приема и предава информацията за средата и при отклонения в нея причинява асиметрично копиране на кода. Кодът запазва симетричността на новата и старата мембрана, така че да се запазва един оптимален модел за обмен на информация със средата.

През различните етапи от развитието на живите системи функциите на мембраната са били поемани от разнообразни по своя морфологичен характер елементи. Първоначално това е била клетъчната мембрана, съставена от сложни органични съединения. При многоклетъчните организми освен обмяна на вещества със средата имаме и необходимост от координация на клетките в едно функционално цяло. Това води до специализация на самите клетки, като някои поемат функциите на клетъчната мембрана. Но мембраната вече не е съставена от сложни органични съединения, а от специализирани в своята функция клетки. На следващия етап половото размножаване поставя изискването за синхронизация не само в рамките на отделните организми, но и между отделните индивиди. Всъщност, тъкмо индивидите поемат и функцията на мембрана, като в своята дейност осъществяват асиметричното взаимодействие между живата система и околната среда.

Ако се разгледа последователната еволюция на мембраните на живите системи ще се установи една изключителна пластичност и разнообразие. Динамиката на мембраните може да се види в значителното разнообразие на мембранните клетъчни структури, в огромното разнообразие на епидермални тъкани, както и в още по-голямото разнообразие в биологичната конструкция и поведението на индивидите, представляващи отделните животински видове.

В същото време обаче, механизмът за възпроизвеждане на информационната структура на живите системи остава почти непроменен. И едноклетъчните организми и висшите животни разчитат на един и същ биохимичен алгоритъм за запазване на информацията като органични съединения с определена функционалност, еднообразно повтарящи се в клетки, органи и индивиди. Едва при човека имаме качествено нов елемент в системата, който драстично променя начина за запазване и предаване на информацията.

До човека живите системи представляват сложни конгломерати от органични съединения, които противостоят на околната среда, която пък от своя страна е също конгломерат от органични и неорганични обекти и системи. В стадия на висшите животни обаче принципа на асиметрия при обмяна на вещества с околната среда се реализира като усложняване на дейността на отделните индивиди във вида. Тъкмо те са мембраната, която избирателно действа върху околната среда и по този начин повишава вътрешната организираност на системата. В един момент, дейността на индивидите дотолкова се усложнява, че прави възможно включването на неорганични обекти като вътрешни за органичната система елементи.

Тук обаче е много важно да се разбере начина по който става това включване при човека, за разлика от някои от предхождащите го животински видове, които също се възпроизвеждат чрез неорганични обекти. При бобрите, термитите и други, неорганичните предмети имат строго определена функционалност, като те се явяват само опосредстващ момент от един органично детерминиран чрез инстинктите цикъл на предаване и възпроизвеждане на информация, съхранявана в генетичния код. Неорганичните предмети при тях се включват в дейността на индивидите само като предварително зададено възпроизвеждане на точно определена информация предварително включена в кода. При човека обаче за първи път неорганични предмети стават функционален елемент от дейността на индивидите, по-точно неорганични предмети стават част от мембраната на живата система. Какъв точно ще бъде предмета и как точно ще се използва в дейността на индивида не е зададено като информация в генетичния код. В същото време обаче, новият тип мембрана на живата система изисква нов начин за съхраняване на информацията, който да отговаря на природата както на органичните, така и на неорганичните елементи, включени в нея. Тази дуалистичност на мембраната води до възникването на езика като код, който има неорганична основа (фонеми, знаци) и органична функционалност – координация на дейността и възпроизвеждане на негаентропийното равновесие на живата система. По този начин се формира нов тип жива система. При нея за първи път кода за съхраняване на информацията съвпада с мембраната, която осъщесвтява и контакта на живата система с околната среда. Освен това, при човека за първи път имаме код, изграден върху неорганична основа. Последствията от това, както за информационната структура на живата система, така и за нейна среда, са драматични. Пластичността и динамиката на мембраната, които са типични за мембраната на живите системи въобще, се пренася като характеристика и на кода, който съхранява информационната структура на системата. От крайно консервативен, той се превръща в също толкова пластичен и динамичен, колкото и мембраната. По този начин, за първи път живата система получава възможността да реагира и на най-малките изменения на околната среда, като изработва функционални модели на поведение, които да са адекватни на тези малки по своя мащаб изменения. По своите характеристики, тази възможност за реакция на околната среда води до възникването на информационен двойник на самата околна среда, а оттам и до промяна на равновесието в нея съобразно възпроизвеждането на живата система. При човека за първи път промяната на околната среда става чрез реализация на динамично изработван информационен модел, като това става в самата мембрана – дейността на индивидите и техните отношения по между им. От своя страна това води и до развитие на индивидуалните средства за интерпретация и съхраняване на тази информация – психиката и паметта. Те придобиват външен, предметно ориентиран характер, който е адекватен на дуалистичната природа на мембраната и информационния код, съхраняван в нея. Заедно с това те придобиват и тяхната динамика и пластичност. По този начин човешката култура (мембрана, която в същото време съхранява и възпроизвежда информацията) и психиката на индивида стават непрекъснато променящ се функционален механизъм с централна роля за възпроизводството на живата система, а генетичния код отстъпва на заден план само като връзка между културата и биологичния организъм на индивидите, между новия и стария тип мембрани.

Какъв е вектора на динамично променящата се човешка култура (мембрана)? Възможността информацията да има неорганична, външна за всеки индивид форма, води до непрекъснато моделиране на нови и нови природни процеси, съобразно органичните функции на човешката жива система. По този начин човекът постепенно пренася своите си характеристики като характеристики на предметите и процесите около себе си.

Началният стадии от развитието на човешката култура естествено е по-тясно свързан с наличните природни условия. При него човешката дейност има характера най-вече на регулатор на непосредствените природни процеси, свързани с обмяна на вещества между човешката система и околната среда. В стадия на аграрната цивилизация човешките култури са потопени почти изцяло в обкръжаващата ги биосфера.

По-късно, като момент от процесите на обмяна на вещества между природата и мембраната на човешкото общество се явява и опредметяването на свойствата на всеки биологичен организъм да контролира и съчетава сложни движения. При машинната цивилизация, координацията и прилагането на сила се кодира като системи от механизми, които усилват човешкото въздействие върху средата.

Във финалния етап от развитието на човешката информационна клетка започва опредеметяване и на индивидуалните средства за съхраняване и преработка на мембранния информационен код – индивидуалния интелект. Това на практика ще доведе до окончателно откъсване на човешката информационна клетка от нейния биологичен субстрат – биологичния индивид и генетичния код за неговото възпроизвеждане. До този момент, индивидуалния интелект, макар и дуалистичен в своето съдържание, се възпроизвежда като такъв само дотолкова, доколкото е кодиран като свойство и на информационната клетка в генетичния код. С възникването на интелекта свободен от биологичния субстрат, информационната система, основана върху тъждество на код и мембрана, постига максимална пластичност – тя може да изработи информационни модели на всички етажи от йерархията от системи, които я предхождат, може да изработи и информационен модел на самата себе си. С други думи, информационната клетка придобива външно неограничени степени на свобода. За сметка на това обаче вътрешната свобода на системата намалява обратно пропорционално на нейната външна свобода.

Колкото по-мощна е системата в отношението си с околната среда, толкова по-голяма степен на координация между нейните вътрешни елементи се изисква за да се запази системата като такава. На всяко действие върху околната среда, отговаря равно противодействие и ако системата не владее баланса на прилаганите действия върху околната среда в тяхната тоталност, върху всички етажи от мирозданието, то противодействието на средата бързо би довело до нарастване на вътрешните противоречия между елементите и дезинтеграцията на цялата система. Ето защо, окончателното отделяне на информационния код от неговият биологичен субстрат ще доведе до формирането на нов тип мембрана. Това вече няма да бъдат биологичните индивиди и тяхната външно координирана дейност, а единен информационен модел, който да координира отношенията на всички елементи на системата и тяхната непосредствена проява по отношение на средата.

В същото време обаче, стария тип мембрана не изчезва, а само се трансформира в подсистема на новата мембрана. Този процес се наблюдава на всички етапи от развитието на информационните клетки – от едноклетъчните организми до човешките общества. И ако характеристика на новата мембрана е тотална координация на системата и в същото време неограничена пластичност на всеки един елемент от нея, то това означава, че биологичните индивиди, мембраната на предхождащия тип информационна клетка, ще бъдат само една от многото мембранни форми, които ще бъдат избирани като най-адекватен информационен интерфейс със средата в една или друга ситуация. С други думи, новата информационна клетка ще има същността на огромен и мощен колективен разум, система за съхранение и преработка на код, който разум ще има свободна и пластична форма, която може да се трансформира при необходимост във всички видове информационни мембрани, които се явяват етап от неговото възникване в миналото.

I. Встъпление

0.Говорейки за общество, аз тук ще разбирам не произволна форма на човешко общежитие, а съвременния новоевропейски, западен (буржоазен) тип общество. А под „отмяна на обществото“ ще се подразбира не просто неговото унищожаване, а коренната му трансформация в хода на [катастрофален] процес, наричан в кибернетиката _вторично опростяване_ (ВО). ВО имаме в случаите, когато значителна част от структурата на дадена система се опростява радикално (компактифицира се), но при това функциите на компактифицираната част от структурата продължават да се изпълняват. (Ако не се изпълняват, тогава говорим за първично опростяване.) Можем да търсим аналог с идеалното крайно решение (ИКР) за дадена подсистема в термините на ТРИЗ: ИКР имаме, когато подсистемата не съществува, но нейната функция се изпълнява.