В европейската мисъл има едно старо противопоставяне на природа и общество: природата е безсъзнателна, значи – стихийна, пасивна, а обществото – съзнателно, активно, рационално; то целеполага разни неща, „покорява“ природата и я използва за свои нужди. През XX век обаче учените откриваха в човешкото общество все повече и повече природа в най-различни форми. Оказа се например, че при човека, независимо от съзнанието и рационализма, прекрасно работят поне няколкостотин инстинктивни програми за социално поведение, наследени от животинските ни предци. Етолозите намираха в поведението на животните (най-вече на висшите примати) все повече явления, които дотогава бяха смятани за привилегия само на човека. (Например при павианите беше открит ритуал, удивително напомнящ среща между президенти на летище: мъжкарите от две стада се срещат някъде на границата между двете територии, застиват в две редици със свирепи физиономии като почетен караул, а водачите се приближават по средата и се прегръщат…)

С течение на времето се откриваха природни основи във все по-важни, сложни и „рационални“ социални процеси. Стана ясно, че природата съвсем не е толкова пасивна при взаимодействието си с човека; докато ние я „покоряваме“, тя също прави с нас разни неща – само че ние или не ги забелязваме, или ги приписваме на чисто човешки, рационални причини.

Особено крещящ пример беше намерен в сферата на демографията. Биологът В. Долник твърди, че при човека действат поне няколко механизма за естествено регулиране на числеността, които работят и в животинския свят. Става въпрос за инстинктивни програми, които се включват, щом плътността на популацията нарасне твърде много, и потискат по-нататъшното размножаване. Сред тях има такива тривиални като: усилване на агресията, на асоциалното поведение, отслабване на родителския инстинкт и на грижите за поколението. Но има и обратна програма: индивидите губят интерес към агресията и борбата за територия и се събират в плътни групи, в които или въобще не се размножават, или го правят много ограничено. Главно занимание в такива колабиращи групи е общуването, при това в хипертрофирани форми.

При човека това приема вид на… урбанизация! Наистина, в големите градове (за разлика от малките) раждаемостта пада значително под нужната за компенсиране на смъртността. Една от функциите на града е да унищожава излишния човешки материал, който се ражда в селата. Но ако по някаква причина процесът стане твърде бурен и градът всмуче почти всичкия човешки материал от селата, то всичко ще свърши с колапс – спад на населението с няколко или дори няколко десетки пъти. Социолозите и демографите могат да приписват това на всякакви икономически и културни причини. Но процесът си е природен – той действа и в животинския свят, дори при насекомите.

Тези защитни механизми си имат своята биологична целесъобразност. Чрез тях биосферата може да „постави на мястото му“ някой прекомерно размножил се вид. Но как тя тълкува това „прекомерно размножил се“ за човека? Един напълно определен отговор може да ни даде екологията. Главна роля в биосферните потоци от вещества и енергия играят дребните организми – бактерии, гъби, червеи, насекоми. Дивите гръбначни животни консумират само около 1% от продукцията на биосферата. Само че човекът със своите домашни животни и селско стопанство вече консумира близо 7% от биосферната продукция. Той е нарушил природната закономерност; но биосферата е саморегулираща се система и се стреми да го върне до безопасна численост – т.е. десетина пъти по-ниска от сегашната…

Като описва инстинктивните програми за депопулация, действащи и при животните, и при хората, В. Долник критикува радикалните еколози, които съчиняват специални програми за намаляване на населението и за спасяване на природната среда от антропогенния натиск. Природата, казва той, съвсем не е толкова безпомощна; независимо дали ние я пазим или не, нейните защитни механизми действат с пълна сила в самите нас, и те с лекота ще намалят населението без всякакви бюрократични организации и програми. Достатъчно е просто човечеството да не прави нищо, т.е. да не се меси в работата на инстинктивните програми (пък и и то едва ли ги осъзнава!) със своите „рационални“ действия. В края на краищата, от гледна точка на финалния резултат няма никакво значение дали хората ще се изтребват взаимно (като в Африка, Близкия Изток и пр.) или просто ще свият раждаемостта (като в Европа и части от Азия): на биосферата й е все едно как ще се отърве от „излишните“ (според нея) хора. Единственият по-голям недостатък на природните механизми за депопулация е, че действат малко бавно, защото човекът е един от видовете с най-бавна смяна на поколенията. Така че човечеството вероятно все пак ще успее да опустоши околната среда, преди да колабира. Но от гледна точка на природата това едва ли има някакво значение, тъй като подобни неща са ставали с нея неведнъж още преди появата на човека. След колапса средата криво-ляво ще се възстанови, макар вероятно не в днешния вид, но толкова важно ли е за биосферата да поддържа точно днешния си вид? Той е важен само за нас, понеже сме свикнали с него.

Не може ли обаче някак да се излезе от природния цикъл: бум – колапс – – възстановяване? В края на краищата, индустриалната революция разшири вместимостта на Земята по отношение на човека: сега тя може да изхрани значително повече от онези 200-500 млн., за които радикалните еколози казват, че били „естествен“ размер на човешката популация. Човекът е изобретателен и затова няма основания да мислим, че връщането до прединдустриална численост е неизбежно. Но натам ни тласка не физическият капацитет на биосферата, а нейните защитни механизми, вградени в нас под форма на инстинкти…

През 1988 Генрих Алтшулер (създателят на ТРИЗ – Теория за решаване на изобретателски задачи) и Михаил Рубин излагат концепцията за „безприроден технически свят“ – БТС. Идеята според тях е не да се унищожава природата, но и да не се хвърлят излишни усилия за поддържането й в „правилно“ (според нас сега!) състояние, а просто човечеството да зависи от нея все по-малко и по-малко. Иначе казано, природата може да беснее както си иска – и по свои причини, и поради намесата на човека (климатолозите още не могат да се споразумеят дали сегашните изменения на климата идват от човешкото влияние или са си чисто природни); човечеството обаче трябва да престане да зависи от нейните прищевки, а това значи – да живее все по-изкуствено. Хората в БТС не трябва да разчитат на онова, което природата е натрупала за векове, а да се приспособяват към новите условия в променяща се околна среда.

Алтшулер и Рубин издигат идеята за БТС като антитеза на плановете на радикалните еколози, настояващи за намаляване числеността на човечеството до онези прословути 200-500 млн., „отпуснати“ ни от екологията. Те излагат своя аргумент: независимо как ще се топи човечеството – принудително или доброволно, в хода на граждански войни или тънейки в разкош като античните римляни, няма никакво значение; резултатът ще е един и същ – цивилизационна катастрофа.

Впрочем идеята за БТС също не отчита нашите вградени програми за ограничаване на популацията: Алтшулер не е нито биолог, нито етолог, а специалист по техниката. Така че в концепцията за БТС трябва да се вмъкне една съществена корекция. За да се реализира БТС, е необходимо самият човек да стане значително по-„безприроден“, по-изкуствен от сега; например да поеме пряк (а това значи генетичен или фармакохимичен) контрол над инстинктивните си програми. В противен случай колапсът на популацията в тази напълно изкуствена (значи – напълно урбанизирана) среда няма как да бъде избегнат и ще се стигне пак до катастрофалните 200-500 милиона.

Това може да се разбира и другояче. Изглежда, че съвременният човек все още не е приспособен за живот в създадения от самия него индустриален свят. Тук едва ли има нещо обидно: приспособяването към земеделски живот е отнело цели хилядолетия и се е съпровождало със съществена промяна в генетичния фонд на човечеството (напр. всички земеделски народи са си изградили криво-ляво някаква поносимост към алкохола, докато в неземеделските племена той действа почти унищожително). Индустриалният свят е само на някакви си 200 години; той обаче вече почти е достигнал момент, когато ще може съзнателно да променя човека, може би дори чрез генна модификация. Така че приспособяването към БТС би трябвало да отнеме доста по-малко време. По-голяма пречка в случая е инертността на нашите ценности и желанието да съхраним днешния начин на живот колкото се може по-дълго.

Сегашният технически свят влиза в ред противоречия със заварената човешка природа (т.е. с инстинктивните програми в човека). Ще дам отново пример с демографията. Индустриалната техносфера разгръща голямо и все по- дълбоко разделение на труда; за да стане по-ефективно, производството се усложнява. Но това изисква и все по-силна урбанизация, тъй като: 1) сложните производства не могат да се разгърнат в селски условия, и 2) самото потребление на новите технологии изисква (и/или провокира) концентрация на населението – дори на незаетата в производството негова част. Процесът се усилва особено в социалните държави, където се организира всеобщ достъп за всички до новите технологии (ликвидира се натуралното стопанство, раздават се помощи и пр.). Само че при тотална урбанизация започва неизбежен демографски колапс: в градовете и мегаполисите раждаемостта е много по-ниска от необходимата, а човешкият поток отвън рязко намалява, защото селската подсистема на обществото, която дотогава е захранвала градовете, е почти ликвидирана… По ирония на съдбата точно в този момент техническият прогрес, заедно с премахването на неефективното натурално стопанство, е ликвидирал проблема с изхранването на растящото (дотогава, т.е. в традиционното стопанство) население! Парадокс: в традиционната икономика населението расте и се появява проблем с изхранването поради неефективно използване на ресурсите, но точно когато индустриалната система дава решение на проблема и увеличава вместимостта на средата по отношение на човека, със своето разгръщане в обществото самата тя провокира станалия вече ненужен демографски колапс.

(От системна гледна точка това може да се опише като неустойчивост на надсистемата [град+село] както при ниска, така и при висока урбанизация: в първия случай селото бълва прекалено много „излишни“ хора, а във втория – градът остава без „човешко захранване“ и колабира. Като резултат имаме много дълбоки релаксационни колебания с характерно време от няколко века.)

Това демографско противоречие може да бъде преодоляно чрез забавяне на урбанизацията и поддържане на селската подсистема там, където тя все още е достатъчно силна (както е сега в Китай). Но това решение е неприложимо за Европа, тъй като в нея селото вече е практически унищожено. Образно казано, Китай все още може да сключи „сепаративен мир“ с човешката природа, но Европа (както и САЩ, Япония, Корея и пр.) – вече не; там „бойните действия“ са стигнали прекалено далеч. А и според ТРИЗ правилният път е да търсим решение на по-високо ниво, иначе казано – към все по-силна и по-дълбока преработка на природата в човека. Това условно може да се нарече _преход към абсолютно изкуствено общество_.

Никак не е маловажно също, че обществото, намерило решение в посока нагоре, ще получи безспорно конкурентно предимство пред обществата, останали на място или пък върнали се назад.