Изминаха почти три години от разразяването на световната финансова криза. Ситуацията изглежда не толкова трагична, а най-вече странна. Сринаха се няколко големи банки, няколко страни от Европа са в състояние на фактически фалит, безработицата и в Америка и в Европа се увеличи и сякаш няма намерение да намалява, но … в същото време ръстът в икономиките макар и колебливо се завръща, борсовите индекси пак си растат сякаш нищо не е станало. Централните банки се надпреварват да печатат пари, а инфлацията е умерена със скрита заплаха от дефлация, въпреки че … златото и среброто гонят рекорди, следвани от храни, метали и горива.
Та в тези странни времена изглежда единственото сигурно нещо е неведението, в което се намират икономическите корифеи. Пророкът Рубини вече втора година прави отчаяни опити чрез непрекъснати черни прогнози да запази авторитета си на икономически гуру, а реалния свят все намира начин да го опровергае. Бернанке продължава с разни монетаристки фокуси опитите си да накара банките да раздават кредити и икономиката пак да тръгне устойчиво нагоре, но уви успява само в помпането на борсите и девалвацията на долара, което пак изстреля горивата и храните във висока орбита. Европейската банка от своя страна стои разкрачена между фалитите на цели държави в еврозоната и заплахата от надигаща се инфлация. Всъщност в момента никой не се наеме да каже в каква рецесия сме – L, W или V-образна. А може пък и да е Ж-образна?
Аз обаче съм доволен. Преди близо две години изложих моето мнение за това какво става и ще става в една серия от статии – „Няма попътен вятър”, „Рецесия или депресия?” и „Краят на зъбчатите колела”. Общо взето мога да твърдя, че съм познал. Разбира се, не съм правил детайлни прогнози, но предвижданията ми за рецесия без рецесия, за странни и противоречиви икономически показатели, за прилика с разразилата се в средата на 80-те години и все още продължаваща японска криза, се оправдаха. По-доволен съм обаче, че важните за мен фундаментални икономически показатели продължават да потвърждават моя анализ за причините на наблюдаваните странности.
Накратко – аз не мисля, че политиката на ФЕД и слабия контрол върху финансовите институции причиниха срива на световната икономика през 2008. Те по-скоро са следствие или прояви на нещо, което доминиращите икономически школи всячески се стремят да забравят, че съществува – фундаменталните промени в производството. Навлизането на цифровите контролери предостави както възможността цели отрасли да сменят бързо своя световен адрес, така и да се реорганизира и оптимизира самия производствен процес. Логиката на конвейера се смени от логиката на гъвкавите производствени единици с универсални функции. Това доведе до оптимизация на суровините, запасите, количеството и моделите на крайните продукти. Фабриките вече са много по-компактни и днес могат да произвеждат продукция за един пазар и отрасъл, утре за съвсем друг. Всичко това резултира в съществено повишаване производителността на труда, оптимизация на работната сила и в крайна сметка до увеличена капитализация. Печалбите растяха, а с тях растяха и апетитите за финансовата им реализация. С което започнаха да се надуват пазарни балони всякакви. Как обаче тези пазарни фундаменти реагираха на финансовия крах и последвалите мерки от страна на правителства и централни банки?
Както се вижда на първата графика, производителността на труда в промишленото производство на САЩ скача забележимо с началото на кризата и е в унисон с тенденцията за значително ускоряване на ръста на производителността от края на 90-те години на миналия век и първото десетилетие на настоящия. В същото време, във всички европейски икономики и Япония се наблюдава забележим спад в производителността на труда от началото на кризата. Такъв спад обаче не се наблюдава в други страни като Австралия,Тайван, Канада и Южна Корея. При тях производителността на труда в една или друга степен реагира както в САЩ. Подобни са и графиките които илюстрират динамиката на БВП за час – тоест, явлението не е само ограничено до промишленото производство, а се отнася до икономиките като цяло.
Какво означава това и как то обяснява наблюдаваните странности? Всъщност настъпилата през 2008 криза послужи на компаниите като повод да се освободят от излишната работна ръка, разкривайки реалния потенциал на производителността на труда в производството. Разбира се, безработицата нарасна, което пък потиска ръста на крайното потребление, а оттам и инфлацията на цените на дребно. Липсата на забележим ръст на инфлация при потребителските стоки при положение, че имаме забележим ръст на цените при всички суровини, се обяснява и с повишената ефективност на производствения процес, който успява да се съобрази с намаленото търсене и да достави същите стоки на почти същите цени, без да пренася галопиращата инфлация при суровините. Ръстът на цените при тях пък може да има двуяко обяснение. От една страна това е обезценяването на долара заради политиката на ФЕД, от друга може и да е намаленото търсене на суровини в производството заради оптимизацията на производствените процеси. Индикатор за това може да бъде странното разминаване между стремителния ръст на производителността на труда и БВП в САЩ през първото десетилетие на века и намаляващото потребление на мед в индустрията за същия период. Ако това е така, то може да се очаква, че по-малките потребявани количества принуждават производителите на метали като медта (използвани в по-високо технологични производства, тоест такива при които оптимизацията на производствения процес ще се забелязва най-ясно) да вдигат своите цени за да компенсират намаляването на печалбите си от намалените обеми.
Какво може да очакваме в близка и средносрочна перспектива? Ако се запази тенденцията за повишаване производителността на труда чрез оптимизация в САЩ ще се запази едно относително високо ниво на безработицата, което ще държи инфлацията на сегашните нива. От гледна точка на ФЕД, това ще бъде основание да продължава да държи лихвите ниски и да прави опити за стимулиране на икономиката с монетаристки инструменти като Quantative Easing. Следователно може да очакваме сегашния баланс от ръст на борсовите индекси, слаб растеж на БВП и слаб долар да се запази за доста дълго напред във времето. Япония показа, че това може да продължава едва ли не безкрайно. Поне докато нещо не промени фундаменталните фактори в организацията на производството. Най-вероятно в един момент потенциалът за растеж на производителността на труда ще се изчерпи, а оттам ще се изчерпят възможностите за ръст на печалбите без експанзия на заетостта. Едва тогава може да се изпита нужда към връщане към класическия начин на растеж чрез разширяване на потреблението, тоест чрез наемане на нова работна ръка, която пък ще създаде инфлационен натиск в крайното потребление, а оттам и вдигане на основните лихви и преминаване към класическия баланс в американската икономика. Реализацията на този сценарии обаче зависи само ако се приеме, че съществува лимит в ръстът на производителността на труда, свързана с новите интелигентни форми на организация на производството, а те пък са силно зависими от технологичните иновации. Всъщност, тъкмо тази зависимост показва реалната сила на американската икономика и смисъла на клишето „икономика на знанието”.
Нещата в Европа са по-различни и смея да твърдя – по-песимистични. Разбира се, същите процеси на оптимизация на производството протичат и на европейския континент, но силните социални държави тук изкривяват нещата в съвсем друга посока. Тъкмо поддържането на изкуствена социална заетост в условията на криза е причината за рязкото намаляване на производителността на труда в сравнение със САЩ и другите световни икономически центрове. По този начин обаче се натрупват скрити дисбаланси, които рано или късно ще предизвикат кризисна ситуация. Поддържането на изкуствена заетост може и да е хубаво в краткосрочен план за икономически ръст основан на класическите рецепти за експанзия на крайното потребление, но тъкмо това и създава условията, които принудиха ЕЦБ да започне да вдига отново своята основна лихва. Това обаче може да се окаже фатално за и без това клатушкащите се икономики в Южна Европа и да предизвика икономически колапс на еврозоната. Германия засега има интерес да носи тежестта от финансирането на тези страни в криза само и само да поддържа в добро темпо своята експортно ориентирана икономика, но надали ще може да го прави безкрайно. Не само заради все пак лимитираните си ресурси за една такава операция, но най-вече заради натиска от другите световни центрове, които ще стават все по-ефективни и по-конкурентоспособни заради липсата на социални бариери пред развитието на производителността на труда. Нямам идея как точно ще се разрази и протече такава една евентуална криза в Европа, но според мен откровено социалистическите структури и маниери на управление, избрани от Европейския съюз не вещаят нищо добро.
Има и други сценарии, но те са свързани с една друга огромна тема – реформата на световната финансова система. Логично би било гъвкавото и интелигентно производство да се обслужва от също такива гъвкави и интелигентни финансови структури, но такива все още няма – продължаваме да имаме банкови мастодонти, които очевидно нямат идея какво да правят в днешните странни времена и напълно са забравили, че някога са били създадени за обслужване на производството, а не производството е създадено за да ги обслужва тях. Но затова ще пиша някой друг път.