Безумната акция на ГДБОП срещу Читанката разбуни духовете на българските интелектуалци и в блоговете и във форумите настана разлютено жужене. За съжаление обаче май никой не разбира, колко е дълбок проблема и съответно как може (ако въобще може) да се оправи. Всичко се върти около тази пуста интелектуална собственост. Така, че ще трябва да започна с малко теория. На който теориите са му скучни може въобще да не чете – без тях обаче не може да се разбере безсмислието на спонтанните емоционални реакции срещу Явор Колев и компания.

И така, правото на собственост се състои от три правомощия: владение, ползване/плодоползване и разпореждане.
Владението е способността да променяш формата на веща, нейното положение и т.н.
Ползването/плодоползването е способността да ползваш веща или нейните плодове.
Разпореждането е способността да преотстъпващ временно някое от първите две правомощия или да се отказваш от третото правомощие, с което се отказваш от самото право на собственост. Това правомощие е ключовото, макар че правото на собственост възниква от първото правомощие – владението.
Самото право се дефинира като право да изискваш от другите да не упражняват владение и ползване на веща и да притежаваш правомощието да се разпореждаш с нея.
За повече информация и детайли – “Вещно право” от Петко Венедиков, 1935(с)
Това е традиционното класическо римско вещно право.

Забележете, че владението говори за промяна на ФИЗИЧЕСКАТА (веществена) форма на веща, а ползването се отнася да ограничаваш другите да ползват веща. От своя страна, ВСЯКА информация е ИДЕАЛЕН обект. Идеалното е проявление на материята (единство на всичко съществуващо, което ни отървава от бога), което проявление съществува за останалите материални обекти чрез ТЕХНИТЕ форми. Тоест, идеалното е явление което няма собствена веществена форма, а взема на заем формите на други обекти. Ето защо, какъвто и да е носител да има, измислицата на даден автор никога не може да се сведе до самия носител. Но това обръща вещното право на собственост с краката нагоре. Първо, правомощието “владение” става крайно проблематично, тъй като то се отнася за физическата форма на вещите, които не могат да бъдат отделени от своето съдържание, а идеята си сменя формите като носни кърпички – коя всъщност форма владее собственикът на авторското право?

В случая с Читанката (а и не само при него) става дума за електронно копиране на съдържанието и пускането му свободно за четене. Копието на един веществен предмет е нахлузването на неговата форма върху някакво вещество. Така калъпите във фабриките нахлузват своята форма върху някакво вещество – метал, пластмаса и т.н. Тази форма обаче е веществена форма – тя има “замръзнали” във времето и пространството свойства. Информацията обаче има идеална форма – тя е променлива – нещо като хамелеон, който мимикрира веществото върху което записана, точно както хамелеона прилича на листата около него, но той самият не е листо. Когато ти правиш копие на информация ти всъщност правиш най-естественото нещо ЗА НЕЯ – разпространяваш я върху всеки веществен носител. Да, но правото се опитва да я третира самата нея като ВЕЩ, при която копирането и свободното ползване е НЕДОПУСТИМО. Да, но самата идея съществува само и единствено ако си сменя формите и ПОЛЗВАТЕЛИТЕ – ако една книга не се чете от никой (ползва) тя дефакто не съществува. А това е точно обратното на класическото вещно право, което забранява ползването на обекта на собствеността от други хора.

Ето това е голямото противоречие между правото на собственост и авторското право, което се опитват да го таксуват като вещно право. Нещата обаче са още по-сложни.

Проблемът е, че в днешно време авторите са загубили своята вещна самостоятелност и са ПРИНУДЕНИ да разменят резултата от своя труд срещу вещи, които им помагат да живеят. Получава се парадокс – разменя се обект на вещното право срещу обект, който е качествено различен от веща. Можете да съизмервате количествено само два качествено идентични обекта, а поемата е качествено различна от домата. Парите не вършат работа като мерна единица (както успешно го правят между домата и самолета например) защото и те както домата са вещ с точно определена форма. А идеята няма такава замръзнала форма. И си остава въпросът – как авторите да живеят в свят, в който се разменят вещи, а те произвеждат идеи? Задоволителен отговор няма. Всеки напън да се затяга или прилага авторското право като класическо вещно право (дейността на Явор Колев и компания) са обречени на неуспех. От друга страна, авторите и хората, които им помагат да пренасят идеите им в главите на хората трябва да живеят. Затова надлъгването и безполезното чесане на езици ще продължава. До момента в който хората ще престанат да си разменят вещи за да живеят, а ще си разменят свободно идеи за да се наслаждават. Този момент засега не е възможен, така че всеки да се оправя кой както може в тази каша. Какви са практическите възможности все пак?

Първо – утопично-реалната. Всеки работи нещо, от което си изкарва хляба, а помежду другото създава интелектуален продукт – помежду другото пише разкази, докато лепи плочки за баня, помежду другото превежда Хулио Кортасар докато продава чушки на Женския пазар, помежду другото оформя и рекламира книгата на свой приятел (който иначе бачка по строежите) докато слага силиконови бюстове на контингента на Пайнер. Тоест ще си имаме „помежду другото култура”. Ама защо говоря в бъдеще време? Та ние си имаме тази култура и сега. И последствията никак не са хубави. Такава „помежду другото култура” не може да бъде голяма култура, която да се разпростира отвъд тесния кръг на приятели, роднини и съмишленици и която да помага на своите автори да израстват творчески. С такава култура авторите няма да могат да видят картините в музея „Прадо”, няма да могат да усетят тишината на средновековните улички в старите европейски градове, няма да могат да се изправят пред величието на Великата китайска стена. С такава култура най-много да се ошлайфат във високо-художественото описание на махмурлука сутрин рано в балканските географски ширини.

Втората възможност – технологично-оптимистичната. В теоретичните ми разсъждения по-горе има един важен момент – това че дълбокото противоречие идва от свободната форма на информацията и ограничената форма на хляба и киселото мляко. Ами не може ли след като хляба не може да се разпространява свободно, то да ограничим формата на информацията? О, ужас – какви ги говоря – та аз съм мракобес досущ като Явор Колев!!! Да, ама възмущението си е безплатно възмущение, ама хляба е с пари. Според мен има технически възможности да има ограничен платен достъп до някаква информация, но това е само част от уравнението. От няколко месеца насам се занимавам с разучаването на въпросните технически възможности и се убедих, че защитата (която трябва да я има за да не принуждаваме авторите да редят тухли четворки и „помежду другото” да правят култура) не може да бъде и не трябва се разглежда само като технически проблем. Винаги ще се намерят пролуки за хакване на която и да е защита, но въпросът е тези начини да бъдат ИКОНОМИЧЕСКИ НЕИЗГОДНИ за хакерите, а платеното разпространяване на съдържание да е ИКОНОМИЧЕСКИ ИЗГОДНО и за авторите и за тяхната публика. Електронният пренос на информация дава възможност за драстично намаляване на цената на произведенията на изкуството и в същото време да се осигури на авторите необходимият им доход за живеене, без да се принудени да се занимават с нещо, което не е творчество, а бачкаторство. Разбира се, това ще наложи преосмисляне на политиките по цялата верига – автори, агенти, издатели, но само това според мен е разумно-реалистичния начин, а не емоционалното отстояване на описания по-горе утопично-реалистичен начин на правене на култура.

Тук няма да засягам безкрайно интересния аргумент за свободното разпространение като маркетингов инструмент за увеличаване продажбите на книжни носители. Някой друг път ще го направя (когато намеря време помежду правенето на някой сайт за продажба онлайн на домати 🙂 ). Преди да се впускате в разсъждения по този въпрос само се запитайте, а какво ще правим когато книжните носители съвсем изчезнат (а това ще стане може би доста скоро)? Кое по-точно ще промоцират свободно разпространяваните книги?