По признанието на политици и икономисти Европа се намира в най-критичната точка на своето развитие за целия следвоенен период. Загубили общата посока правителствени ръководители и институции се лутат без ясна идея за крайната цел и с все по-очевидни намерения да превключат на различни скорости в досегашната общност. Едно сполучливо сравнение на Лукас Цукалис – лидер на влиятелния гръцки интелектуален тръст ЕЛИАМЕП и доскорошен съветник на председателя на Европейската Комисия ясно характеризира сегашната ситуация: „Дълго време европейската интеграция беше като кола, движеща се по нанагорнище – французите обикновено осигуряваха шофьора, Европейската комисия – картата, германците плащаха за бензина, а британците се грижеха за спирачките. Но в последните години прилича на кола без шофьор, картата е заменена с GPS, който се включва и изключва, поляците настояват за сключване на застрахователна полица с Бог, никой не иска да плаща за горивото (някои дори откровено мамят), а пътниците в колата спорят още колко човека могат да поберат в нея. Сега се движим по нанадолнище с бясна скорост. За да избегнем сблъсъка, спешно се нуждаем от шофьор (по възможност немски). Също и от работещ GPS, ясна посока, определен ред в колата и съгласие за подялба на сметката.“ [1] По този маршрут дълговата епопея, започнала като локален проблем на Гърция, прерасна в екзистенциална криза на целия Европейски съюз.

          Север срещу Юг

      Досегашният традиционен образ на общността вече не съществува. Новият все още не е формиран. Но за всички е очевидно, че настъпва голямото  пренареждане на Европа. България и другите участващи страни ще трябва да определят своето място в новия европейски ред и как ще го постигнат. Независимо дали ще бъде спасено еврото или не, държавите се оказват в един различен ЕС. Сложността произтича от факта, че тази коренна трансформация настъпва във време, когато политиката на общността е по-неопределена от нейната икономика. През последните години лидерите на ЕС не искаха да признаят налагащата се истина, че еврозоната страда от дефекти по рождение и валутният съюз не може да просъществува без политически. Въвеждането на еврото беше детонаторът, който взриви моделите на Гърция, Португалия, Ирландия, Италия и Испания и засили икономическите дисбаланси. Оттам произлязоха и различните интерпретации на дълговата криза от страни на Севера и Юга. Икономически слабите южни държави виждаха причините в недостатъците на валутния съюз, докато благоденстващите северни съзряха първородния грях в загубата на фискалната добродетел, поискаха изкупление под формата на орязване на доходи, съкращаване на бюджети и превръщане на зоната от средиземноморски разточителен в повече немски икономичен блок.  

         Наложената главно от Германия бюджетна диета обаче предизвика дълбока депресия в Гърция без изгледи за скорошно връщане към растеж и изход от дълговата пропаст. Отнесена към останалите кандидати за спасяване, тя засега не дава никакви резултати. Задействаната от периферията верижна реакция достигна до ядрото на еврозоната и пазарите се устремиха към държавните облигации на Белгия, Австрия и Франция. Стойността на холандските ценни книжа, считани за най-сигурни след немските, достигна рекордни равнища от създаването на валутния съюз. Налаганите по-строги правила от рода на автоматични санкции срещу фискални отклонения не дават гаранции за определен ефект. Изследване на Центъра за европейска реформа „Защо по-стриктните правила застрашават еврозоната”  констатира, че и вече съществуващите лимити по критериите от Маастрихт за държавен дълг и бюджетен дефицит не се задействаха, защото бяха неадекватни на финансовото състояние на страните.[2] ЕС бе изправен пред алтернативата – капитален ремонт на еврозоната и превръщането й в по-стабилен и дълбоко обвързан център или продължаващо закърпване на ситуацията с последващи верижни фалити на банки и дори цели държави,  вероятен разпад на валутния блок и апокалиптични последствия.

     На практика политическият капитал, вложен в колективната валута, бе изразходван и еврозоната няма да може да просъществува в сегашния си вид. Все по-реална става промяната й по форма и състав – с напускане от отделни страни и присъединяване на други. По такъв начин проблемът за Европа на две скорости прераства в проблем за Европа след еврото. Визията за съюз, съставен от ядро и периферия, се появи още през 1994 г. в изявленията на немския депутат Карл Ламерс и сегашния финансов министър Волфганг Шойбле. Още с възникването на ЕС се установиха различните скорости и равнища –  Шенген, европейско икономическо пространство, еврозона. Голямото източно разширяване и отхвърлянето на европейската конституция от страни в ядрото – Франция и Холандия отложиха формалното въвеждане на движение по различни писти, но катастрофалният растеж на дълговете отново изведе на дневен ред проектите за по-малка и по-тясно обвързана еврозона с блуждаещи около нея страни.

      Не закъсняха и радикалните идеи като тази на бившия президент на Германската индустриална федерация (BDI) Ханс-Олаф Хенкел за северно и южно евро.[3] В рамките на еврозоната стана явен разривът между страни-кредитори и длъжници. Увеличава се и дистанцията между въвелите еврото страни и останалите, в които расте недоволството и опасенията, че не се допитват за новите решения до тях и са осъдени да останат в периферията. Отворени остават въпросите дали засиленото сближаване в еврозоната няма да се отрази негативно върху другите сфери на сътрудничество, ще отстъпи ли Европейската комисия част от пълномощията си и докъде ще се простре общото икономическо управление. И докато намесата на ЕС в държавните бюджети на страните-длъжници вече е факт, то трудно можем да си представим предявяването на подобни изисквания към държавите от ядрото като Франция и Германия. Опитът за дистанционно управление на Гърция и Италия с назначени лоялни към Брюксел технократи среща нарастваща съпротива от населението вследствие предприеманите ограничителни мерки. Но и движението на ЕС с темпа на най-бавните членове става недопустимо.

      На фона на многобройните изследвания на дълговата криза в Европа и проблемите на засегнатите страни заслужава внимание обобщаването им в единен рейтинг на длъжниците по размер на държавния дълг и бюджетния дефицит, допустимите равнища на които бяха определени по Маастрихтските критерии – съответно 60% от БВП и 3 % от БВП. В случая с еврозоната се оказва, че правилата са създадени, за да бъдат нарушавани. На първо място е естествено Гърция, чийто държавен дълг надхвърли 160% от БВП. Наложено й беше над двойно съкращаване на бюджетния дефицит от 15,6% през 2009 до 7,3% от БВП през 2012 г. за сметка на жестоки ограничителни програми за икономии, които предизвикаха бурни масови протести на населението. Второто място се заема от Италия с държавен дълг 123% от БВП и предвидено съкращаване на бюджетния дефицит от 5,4 на 2% от БВП за същия период при фактическо нарастване на стойността на нейните заеми, предвещаващо бъдещо крайно изостряне на проблемите със задлъжнялостта. Тройката призьори нарушители на изискванията от Маастрихт завършва с Ирландия с размер на държавния дълг 116% от БВП и съкращаване на бюджетния дефицит от ужасяващите 31% през 2010 г. до продължаващите да превишават нормата 8,3% през 2012 г.. Четвъртото място принадлежи на Португалия, която също поиска помощ от Европейския фонд за финансова стабилност при държавен дълг възлизащ на 113,9% от БВП и очертаващ се бюджетен дефицит за 2012 г. от 4,7%. Същото равнище достига и държавния дълг на Белгия при бюджетен дефицит в нормата 3%, въпреки че през 2010 г. той достига 10,2%. Шестото място е на Франция с дълг 90,5% и дефицит 4,5%, а седмото на локомотива на европейската икономика Германия със съответстващи показатели 81,2% и 0,9%. Нейното преимущество пред останалите страни се изразява в по-ефективното оползотворяване на получаваните значителни кредитни ресурси и реализацията на макар и минимален икономически растеж за разлика от останалите страни в еврозоната. На осмо място е поредният получател на  финансова помощ Испания с дял на държавния дълг в БВП 80,9% и на бюджетния дефицит 6,4%. Характерно за всички нарушители на бюджетната дисциплина, дори за успешно справящата се Германия е наличието на дефицит, което свидетелства, че цяла Европа изцяло разчита на кредитните инжекции, без които перспективите на общността са твърде неясни.

      На девето място се нарежда Кипър, когото наричат офшорна зона на руските спекуланти. Държавният дълг на страната възлиза на 76,5% от БВП, а дефицитът в бюджета на 6,3% през 2011 и 3,4% през 2012 г. И тъй като неговата икономика е тясно свързана с гръцката както географски, така и политически, то следващия получател на помощ е този офшорен рай, разчитащ на средства както от Европейския стабилизационен механизъм, така и от Русия. Десетото място заема малката островна  държава Малта с размер на държавния дълг 78,4% от БВП и бюджетен дефицит 2,6%, следвана от Австрия с дълг 74,2% и дефицит 3%, Холандия, известна със строгата си финансова дисциплина, но въпреки това с дълг 70,1% и дефицит 4,4%. Едва на тринадесето място идва страна, чийто размер на дълга отговаря на Маастрихтските критерии – 40%, но с бюджетен дефицит 6,4% през 2011 и 4,3% през 2012 г. Следващата е Финландия, която изцяло се вмества в нормативите с дълг 50,5% и дефицит – 3%, Словакия с показатели 49,7% и 4,7%, Люксембург като образцов участник с 20,3% и 1% и Естония – с 10,1% и 2,4%.[4] Тези нерадостни цифри показват че от 17-те страни в еврозоната само 3 успяват да изпълнят критериите, които сами са избрали. Опасения предизвиква въпросът къде са отишли държавните пари когато всички страни, приели еврото, поддържат постоянен дефицит в бюджета, без да са успели да постигнат значителен икономически растеж. Не може да се приеме, че правителството на Гърция не е очаквало проблемите, които назряват в икономиката, нито че испанските управляващи не са подозирали заплахата от раздуващия се строителен балон. Засега няма открит друг път за спасение на тези икономики. Вземането на нови кредити за да се погасят старите като все още действащ принцип в европейското пространство неминуемо приближава към своя край.

            Кризисни сценарии и алтернативни валути 

     От края на 2011 г. мащабната рецесия в общността започна да се възприема като неизбежност и блогърите-финансисти започнаха да пророкуват възможен крах на европейската икономическа система, наричан от тях Еврогедон по аналогия с Армагедон – последната битка на Доброто и Злото.[5] Както показват приведените данни основен текущ проблем на периферните страни е търсенето на устойчив предотвратяващ натрупването на дисбаланси модел на икономически растеж, който да не зависи в досегашната си степен от променливите капиталови потоци. На фона на кризата в еврозоната продължават дебатите как тези сътресения ще повлияят на съдбата на европейския проект. Отговорите на аналитиците се свеждат до три основни сценария:

1. Реакцията на силните държави ще се изрази в засилена защита на собствените интереси. Великобритания ще запази паунда и ще се откаже от всякакво регулиране, което ще ограничи нейната търговия. Германия и скандинавските страни ще окажат натиск на южното крило на Европа да приеме жестоки мерки за икономии, което поради ниската производителност и конкурентоспособност на курортните страни ще изостри рецесията и неспособността им да изплащат своите дългове. В резултат еврото още повече ще отслабне и ако отстъпи на долара, Германия ще се откаже и се върне към марката, която ще стане силната валута. Останалите страни ще трябва да избират – да запазят слабото евро, или да се присъединят към зоната на марката. Ще настъпи рязък скок на инфлацията, спестяванията в евро ще се обезценят, Европа ще се върне 30 години назад и ще се мъчи да се запази поне като зона за свободна търговия.

2. Изправена пред факта, че валутният съюз няма да просъществува без фискален, страните ще се договорят за нови институционални рамки на еврозоната. Ще се появи европейски валутен фонд, който да ограничава спекулациите при банкрут на отделни страни. Ще се създаде независим трансферен и контролен орган, който с помощта на фискални инструменти, засягащи социалната политика и структурните фондове, ще насочва държавите към все по-засилваща се конвергенция на националните икономики. Поради промените ще се наложат корекции на основния договор, одобрени от участващите страни. Еврото ще остане една от основните резервни валути и ще стимулира съвместните дейности и в другите сектори – търговия, отбрана, национална и международна сигурност. ЕС ще предприеме стъпки към федерация – Съединени Европейски Щати.

3. Еврозоната преодолява кризата и предприема по-строги мерки по линия на Пакта за стабилност. Запазващите се различия в икономиките на страните от Севера и Юга ще поддържат нисък икономически растеж в еврозоната. ЕС ще приеме в състава си нови балкански държави и Украйна, а с Турция ще установи стратегическо партньорство. Общността ще остане икономически привлекателна зона, но поради различни интереси на  страните във външната и енергийна политика Европа ще бъде изместена от САЩ и силните азиатски играчи.[6]

        Как мерките за противодействие на кризата в посочените варианти биха се отразили на българската икономика? Активната парична политика, съпроводена с ускорено печатане на евро, пускане на еврооблигации на пазара и други схеми за изкупуване на дълга временно могат да смекчат установяващата се рецесия. В дългосрочен период при провал на мерките на проблемните държави да намалят собствения си дълг и дефицит увеличаващите се дисбаланси ще ескалират в задълбочаване и изостряне на кризата. А тъй като печатането на пари на практика ускорява инфлацията, създават се условия за продължителна стагфлация, обезценяване на спестяванията на домакинствата и по-труден изход от кризата. Прекият ефект за България е съкращаване на износа, 60% от който е насочен към ЕС, намаляване на реалните доходи чрез допълнителна инфлация, внасяна със закупуваните европейски стоки, висока безработица и все по-слаби инвестиции.

      В случай, че „заразените” икономики напуснат еврозоната, а дисциплинираните останат в рамките на северното евро, България ще предпочете да запази фиксирания курс към стабилната валута, която ще бъде по-скъпа и това ще направи българския износ неконкурентоспособен. С разпадането на еврозоната ще се разпаднат търговските потоци и България трудно ще може да опази по-ниските си данъци в новия валутен съюз. Връщането към националните валути ще бъде съпътствано с неконтролирани фалити на банки и правен хаос при третирането на международните договори за депозити и кредити в евро. Ако България се ориентира към обвързване на лева с възобновената немска марка, тя ще поеме само недостатъците на силната валута без ползите на икономическия и валутен съюз. За погасяване на падежираните в началото на 2013 г. еврооблигации на обща стойност 1,6 млрд. лв. ще може да разчита само на вътрешен ресурс и евентуална помощ от МВФ. Ако реши да премине към плаващ курс, рисковете са загуба на доверие, отлив на капитали и финансова паника. И въпреки че за окончателна смърт на еврото е рано, необходимо е да се имат предвид и най-невероятните сценарии.[7]

      Повечето от аналитиците отдават предпочитанията си на сценария на бавното укрепване, но предприеманите през последната година действия говорят в полза на втвърдяването на ядрото и все по-голяма нетърпимост към разхищенията в периферията – Пакта Евро плюс, въвеждането на Европейския стабилизационен механизъм, предложенията за банков надзор, заявката на Барозу за Съединени Европейски Щати. За преодоляване на големите дисбаланси в последно време се наблюдават някои твърде радикални опити – въвеждането на спомагателни валути в отделни региони или т.н. „експресни пари”, издавани от местните правителства и бързооборотни. Началото бе дадено още през 2003 г. в малък баварски град Приен ам Химзее  чрез облагане на депозитите в тази валута с 2% данък и обмяната й срещу евро срещу 10% такса. Прилагането на тази валута – „химгауер” се оказа толкова успешно – достигане на оборот в размер на 6 млн. Евро и ръст в областта само за една година – 20%, че местни финансисти бяха поканени в гръцка Македония с цел демонстрация на възможностите й за подпомагане оставането на страната в еврозоната. По твърдението на немските икономисти спомагателната валута съдейства за преодоляване на изоставането на отделни региони, удвоява скоростта на паричния цикъл и растежа на БВП. Въвеждането й на цялата територия на Гърция дори в случай на отпадане от еврозоната при паралелно използване с драхмата би подпомогнало развитието на най-бедните райони. Днес броят на локалните валути в Европа е вече 104, като само преди седмици южният английски град Бристол въведе най-новата локална валута – бристълска лира. Очевидна е тенденцията към засилване на стремежите за обособяване на местни валутни зони и търсене на алтернативи за изпадналите в криза национална и колективна валута.[8]

       Задействането на Европейският стабилизационен механизъм (ЕСМ) от началото на октомври т.г. с кредитен потенциал от 500 млрд. евро показва упорития стремеж на институциите да повишават кредитоспособността на общността чрез инструментите, които използваше неговия предшественик временния Европейски фонд за финансова стабилност (ЕФФС). Регулаторите настояват ЕСМ да получи статут на привилегирован кредитор и запази наследеното право от фонда да създава съвместни инвестиционни фондове с частни инвеститори, да купува облигации на правителствата от еврозоната на вторичния пазар като гарантира покриване на 20-30% от възможните загуби при евентуален дефолт чрез застрахователни сертификати. Финландия обаче се обяви против използването на подобни инструменти като несъвместими със статута на механизма и подронващи неговата финансова база.

           Към Съединени Европейски Щати

      В крайна сметка след горещи дебати за създаване на централизиран бюджет на общността, единен банков надзор, банков и фискален съюз на 17 септември т.г. бе публикуван „Заключителен доклад за бъдещето на Еврогрупата”, подготвен от министрите на външните работи на 11 страни-членки, отнасящи се в геополитически смисъл към западния Хардленд и противостоящи на свързаните със световния океан – САЩ, Великобритания, скандинавските и балтийски държави. Тази концепция за реформиране на ЕС бе разработена под ръководството на върховния представител по външната политика и сигурността Катрин Аштън и въплъщава декларираните идеи на председателя на Европейската комисия Жозе Барозу.[9] Като представители на неофициалното световно правителство те очевидно бяха съгласували своите постановки с водещите сили в международната политика и това дава основания да се предполага, че именно по този път ще се развиват събитията в Европа. Централната идея на този програмен документ на западните хардлендисти е създаването на нов европейски конкурентоспособен геополитически център в противовес на САЩ и Китай от рода на наречения още от Ленин в аналогична кризисна ситуация Съединени Европейски Щати. Чрез него се осъществява окончателният преход от установения след разпадането на социалистическата система еднополюсен  към един по-устойчив многополюсен свят. Авторите предлагат бързи и едновременно провеждани по всички направления преобразования на сегашния ЕС, изразяващи се в:

1. Създаване на единна бюджетна, единна валутна и единна система за икономическо регулиране – своего рода европейски Госплан. Те ще бъдат обслужвани от съответните институти – единен европейски валутен фонд, единна европейска централна банка, превръщаща националните банки в свои филиали и единен орган за икономическо управление на инвестициите, миграцията на работната сила, движението на стоки, услуги и капитали.

2. Този преход към нова икономическа система ще се осъществи само от страните, които се отнасят към западния Хардленд, обвързващ ги с общи геополитически интереси. Икономическият баласт в лицето на Гърция, България, балтийските страни, Унгария, Румъния, Чехия, Словакия и бившите югославски републики предстои да бъде оставен зад борда докато не е станало късно поради невъзможността континенталната Западна Европа да асимилира икономически източната част.

3. Този процес на освобождаване ще се извърши като правителствата от Западния Хардленд приемат пакет от договори за нов европейски икономически ред, легитимиран от избраната от тях група депутати в Европарламента. Мнението на останалите страни и евродепутати ще бъде пренебрегнато, тъй като хардлендистите притежават 4/5 от общоевропейския икономически потенциал и на практика те финансират кризисното стопанство на страните-членки, свързани със световния океан. Примерът на Гърция вече ги е убедил, че практически ефект от дотации и грантове не може да бъде получен. С течение на времето отделни страни, клонящи към Източния Хардленд като Словения и Чехия могат да бъдат приобщени под крилото на Германия.

4. В така формираните Съединени Европейски Щати ще се установи твърда федерална система. Пряко ще бъде избиран европейски президент, който ще ръководи обединените Съвет на ЕС и Европейска комисия. Ръководителите на отделните страни ще изпълняват в обединената инстанция ролята на обикновени съветници. Европрезидентът сам ще назначава подчинените му министри, притежаващи необходимия професионализъм, а не амбициозни национални политици както сега.

5. Европарламентът, формиран от депутати, избрани в страните-членки на Съединените Европейски Щати ще започне да приема закони, задължителни за всички страни от Западния Хардленд. Те ще се приемат с 2/3 квалифицирано мнозинство на страните пропорционално на броя на тяхното население, осигуравяно от Германия и Франция, плюс силно зависимите от тях икономически Австрия, Белгия, Дания, Италия, Люксембург и Холандия. Полша, Португалия и Испания, които имат отчасти „океански” икономически интереси ще останат под контрола на по-големите и при първи признаци на съпротива ще бъдат оставяни без  подкрепа. Предвижда се втора камара на европарламента, която формално ще защитава интересите на малките държави-членки.   

6. Новото по-жизнеспособно европейско икономическо ядро – „Европа на първа скорост” ще обслужва политическата надстройка. Предполага се създаването на самостоятелни европейска митническа, гранична и миграционна служби и европейска армия, което ще превърн Съединените Европейски Щати в самостоятелен играч на световната политическа шахматна дъска. Тогава не може да се очаква европейците да участват в американските колониални войни в Афганистан и Ирак, а също едва ли ще тръгнат на въоръжена агресия срещу Иран. Възможно е и тихо разпадане на Атлантическия блок като САЩ концентрират своите сили и влияние в Тихоокеанския регион при пряко съперничество с Китай.

7. Ще бъде създадено единно Министерство на външните работи на Съединените Европейски Щати, което няма да позволява на малките страни да оказват съпротива и изострят отношенията под въздействието на страните, свързани със световния океан. Ще се въведе единна визова политика.

8. Представяната концепция ясно посочва, че европейските закони ще имат приоритет над националните. При това не само в сферата на икономиката, където вече е достигната висока степен на унификация. На дневен ред е въвеждането на единно съдопроизводство и единно европейско гражданство, позволяващо прекия избор на европрезидент и парламент с широки пълномощия, както и формирането на европейски съдебни и изпълнителни органи на властта. 

      Какво би означавало създаването на Съединени Европейски Щати за тези страни, които останат извън тях? Теоретично така ще бъде създадена Европа „на втора скорост”, за която и сега говорят експертите. Но тъй като тогава ще секнат дотациите от Германия и Франция, на които се крепи сегашният ЕС, основната част от страните в Източна Европа ще бъде оставена на свободно икономическо плаване. Единният пазар на стоки, капитали и работна сила ще се запази, както и еврото в качеството на обслужваща движението им валута. Но неговият курс ще определят страните „на първа скорост”, което ще им позволи да управляват пазарите на страните „на втора скорост” чрез кредити и дотации.   

       Разбира се предстои да се докаже в реалния политически живот дали предлаганият проект ще получи подкрепата на европейските граждани. Едно е сигурно, че сегашната криза на Европа не е само икономическа, но е и криза на доверието, което я превръща в политическа. И нейното преодоляване неминуемо налага подплатяването на икономическия с политически съюз. Обединяването зад федералния проект се очертава като единствена възможна алтернатива за по-нататъшно градивно развитие на общността. Отворен остава въпросът за цената, която ще платят отделните страни.

        Towards a multi-speed Europe

Abstract: This studyexamines the present crisis of the EU. Public unease with the project, Euro problems and dysfunctional institutions give rise to the real danger that the European Union will become increasing irrelevant just as its member states face more and more challenges of a globalised world.The content works through the options available in light of the economic and political climate, assessing their effectiveness. By so doing, the author reaches the radical conclusion that the solution is to permit ‘multi-speed’ development: allowing an inner core to move towards closer economic and political union, which will protect the Union as a whole.