Концепция с повишена степен на мракобесие

I. Отправна точка.

Понятието „market state“ (пазарна държава) е въведено от аналитици на RAND Corp: според тях този нов тип държава ще смени в близко бъдеще старите национални държави (nation states). Аз лично не съм много сигурен какво имат предвид в RAND под това понятие. Но мога да си представя една съвсем практическа конструкция, която в голяма степен се помества в него. Може да се представи и целият преход от nation към market state.

Идеята е следната – в сегашната политическа система се променя смисълът и форматът на правото на глас, като: 1) на гласа на всеки отделен гражданин се приписва СИЛА, и 2) силата на гласа зависи от ПЛАТЕНИТЕ ОТ ГРАЖДАНИНА ДАНЪЦИ.

II. Въпроси на справедливостта.

1. По принцип сега се смята за справедливо всички да имат еднакво право на глас. Но спокойно може да се застане и на обратна гледна точка: щом имаме едно такова общо предприятие като държавата, би било „справедливо“ всеки да участва в управлението му според своя принос в неговия БЮДЖЕТ. Тоест държавата да се превърне в нещо като акционерно предприятие.

2. Естествено, това ще означава политическо неравенство, при това много голямо. (Например в България 6% от хората плащат 90% от подоходния данък!) Тоест ще се мине към реална олигархия – в което се състои и „повишената степен на мракобесие“ на концепцията.

В историята имущественият политически ценз (в различни форми) е бил нещо общоприето в Европа и САЩ чак докъм началото на XX век. Никъде обаче той не е имал чак такъв радикален характер – главно поради сравнително примитивните данъчни системи: основа е бил данъкът върху имуществото, подоходният данък е въведен чак през XIX в. (и то не навсякъде), а прогресивният – чак през XX в.

3. Сериозно възражение идва от другаде. Ако приносът в преките данъци се пресмята лесно, то как стои въпросът с косвените (ДДС, мита, акцизи и пр.)? Още повече, в днешните държави вторите са по-големи от първите (в България се планира съотношението преки/косвени данъци да се доведе до 1:3 и дори 1:3.5). Ако те не се вземат предвид, се получава явна несправедливост дори само по финансовия критерий: някакво малцинство, плащащо главно преки данъци, получава власт върху много по-голям бюджет, запълнен от съвсем други хора, които обаче са останали с по-малък глас. Така че непременно ще трябва или радикално намаляване на косвените данъци (което обаче ще срути целия бюджет!), или някаква компенсаторна схема, главно в полза на по-бедните граждани, от чийто джоб реално държавата вади много ДДС и акцизи и съвсем малко ДОД.

Още един проблем са корпоративните данъци. Като се облагат юридически лица, те трябва ли да имат право на глас? С едноличните фирми е лесно, но кой ще определя за кого да „гласува“ една корпорация с маса акционери? Изглежда че правото на глас все пак трябва да се остави само за физическите лица, граждани на страната. Още повече, ако се даде право на глас на корпорациите, това би означавало и право на глас на ВЪНШЕН за страната капитал, което е много съмнително решение. Право на глас трябва да има само капиталът на лицата с „наше“ гражданство – иначе изчезва изобщо понятието гражданство, заедно с границата свои/чужди.

III. Въпроси на реализацията. Политически субекти.

1. Да допуснем, че „процесът е тръгнал“: изтича срокът за плащане на данъци, на всеки данъкоплатец е издаден официален документ, удостоверяващ цената на неговия глас в национална валута. Нататък какво? Нататък данъкоплатецът отива в изборното бюро (което може да е отворено цели седмици!) и си дава гласа за някой от регистрираните ПОЛИТИЧЕСКИ СУБЕКТИ, за което му се издава също официален документ, с копие до самия политически субект и запис в официален регистър – за да се предотвратят фалшификации. В този вариант такова нещо като тайно гласуване въобще няма. (И в това според мен има дълбок смисъл: човек не трябва да се крие като мишка зад анонимния вот. Всеки трябва да поема отговорност за гражданската си позиция. Макар че по принцип системата може да се направи и с анонимен вот, но тогава ще има необятни възможности за фалшификация.)

(Вариант: Теоретически може да се позволи на гласоподавателите да разделят „гласа“ си между две или няколко партии – в произволни пропорции. Макар че реално едва ли ще има много желаещи за това.)

Политическите субекти може да са както наследници на традиционните партии, така и нови организации. В частност, най-големите данъкоплатци може да се регистрират и като отделни субекти – за да не гласуват за други, а обратно, другите да гласуват за тях. Може да се появят формации като НДГГ (Национално движение „Гриша Ганчев“), НДВБ(ч) (Н.д. „Васил Божков-Черепа“), НДГИ (Н.д. „Георги Илиев“) и други подобни. След края на кампанията всеки политсубект се оказва притежател на гласове за определена сума.

(Вариант: Възможно е да се въведе и процентна бариера. Ако някои политсубекти са събрали прекалено малка сума, те отпадат от новия „парламент“ (по-нататък ще обясня какво ще представлява той), а техните „избиратели“ на втори тур могат да доизбират вече само между прескочилите бариерата организации. Така ще се избегне прекаленото раздробяване на „парламента“.)

Тъй като данъци се плащат всяка година, би трябвало и всяка година да се правят нови „избори“.

2. Въпрос: а къде са в тази схема народните представители, т.е. депутатите? Отговорът сигурно ще зарадва всички: депутати въобще няма! Това е следващата политическа иновация, която органично следва от предишните: политическото представителство има КОРПОРАТИВЕН, а не личен характер. „Депутат“ е политсубектът като цяло, а не отделно взет човек.
Наистина, ако политическата „сила“ на избирателя зависи от неговия „акционерен“ принос в бюджета, то и управлението на този бюджет би следвало да се организира на акционерно-представителни начала.

(Политологична забележка: Личното представителство е отживелица още от феодалните аристократични събрания. Неслучайно през целия XX век навсякъде се е водела люта битка за дисциплиниране на депутатите, т.е. за превръщането им в партийни чиновници. В момента те са превърнати в такива в почти всички страни; при това колкото е по-„развита“ демокрацията, толкова по-„обюрокрачени“ са „народните представители“. На другия полюс са страни като Украйна, където от 450 депутата 300 са милионери-едноличници, както и България, където депутати се отцепват от партиите си още в първите дни на мандата. Вярно, корпоративното ръководство също може да плюе на интересите на акционерите (особено миноритарните), но дори в този случай нашият „парламент“ няма да се разпадне, а ще продължи да функционира най- дисциплинирано.)

3. Следващ въпрос: а как тогава самият политсубект-корпорация ще взема решения? Отговор: като всяка друга акционерна корпорация! Първо, още предварително политсубектът би трябвало да има ПРЕДИЗБОРНА ПРОГРАМА, в която да са записани намеренията и приоритетите. Нататък, „избирателите“- акционери избират БОРД НА ДИРЕКТОРИТЕ, който да се занимава с управлението, с приемането на закони, и да се отчита за свършената и несвършена работа.

(Естествено, вътре в политсубекта гласът на всеки „акционер“ си има своята цена. Макар че вътрешният „устав“ може да бъде и съвсем друг – според представите на учредителите на политсубекта; може напр. да има и „демократични“ партии като сегашните – с партиен актив и т.н.)

Като вариант може да се предложи съставен политсубект, т.е. корпорация от корпорации; всяка от подкорпорациите има сила, равна на сумата на своите избиратели, представлява ги колективно в политсубекта-майка, но няма право да се отцепва от него (защото иначе ще настане страшен политически хаос).

Така могат да се организират регионалните клонове на големите партии. По принцип може да се измисли йерархия от съставни политсубекти с произволна дълбочина, но на практика едва ли ще има смисъл от повече от две нива.

Във всички тези схеми и йерархии се появява едно деление на „мажоритарни“ и „миноритарни“ политически акционери. Ясно, че политиката ще се определя почти само от първите, но то и сега политиката се определя само от съответната партийна номенклатура, така че дори ако нещо се промени в този аспект, то няма да е към много по-лошо. Във всеки случай бъдещите „мажоритари“ като бройка вероятно ще са повече от сегашната номенклатура.

Може да се предвиди и възможност за „закрити политсубекти“ – елитарни организации, за които може да се гласува само при определено условие (напр. глас с цена над някакъв минимум). За сравнение, сега никоя партия не може да забрани на Сульо и Пульо да гласуват за нея.

4. Още един възможен въпрос: Защо изобщо се занимаваме с тези сложни йерархии и субекти, а не въведем това, което наричат „пряка електронна демокрация“, само че с различни по цена гласове? Отговорът е много прост. Качественото управление на такива големи системи като обществото, с голям брой антагонистични интереси, не може да се сведе до просто масово гласуване на всеки отделен проблем. То не може да се сведе и до механични компромиси: ТРИЗ (теория за решаване на изобретателски задачи) ни учи, че в антагонистичните системи компромисът е едно от най-лошите решения. Качественото управление изисква не компромис и не просто равномерно размазване на наличния бюджет по всички възможни пера. То изисква преди всичко концентрация на усилията: СЪЗНАТЕЛНО ЖЕРТВАНЕ НА НЯКОИ АСПЕКТИ НА РАЗВИТИЕТО В ПОЛЗА НА ДРУГИ. Изисква, естествено и планиране: за да даде резултат действието X, то непременно трябва да е съпроводено от действия Y, Z и т.н. Пряката електронна демокрация едва ли може да постигне такова нещо. При нея най-вероятно гласуващите просто ще разделят меда от жилото, т.е. ще приемат само „вкусната“ част от нужните мерки, а болезнената ще я отложат; също така равномерно представеният колективен егоизъм няма да позволи решаваща концентрация на ресурсите.

По принцип няма идеални управленски системи: сегашната политическа система също страда от горните недостатъци (особено ясно изразено е размазването на бюджета без стратегическа цел). Но сега все пак решенията се взимат от 100-150 депутати: ако експертите случайно успеят да убедят партийните началници какво е нужно, те в повечето случаи могат да дисциплинират депутатите си и законът ще се приеме в експертния му вид (или в повечето сегашни случаи – такъв, какъвто са ни го поръчали от Евросъюза). В пряката електронна демокрация, където няма такива възможности за дисциплиниране, резултатите ще бъдат катастрофални.

Какви са обаче гаранциите, че новият тип управление на държавата ще бъде по-добър от сегашния (или поне че няма да бъде по-лош)? За да отговорим на този въпрос, трябва да опишем по-подробно „новото управление“.

IV. Въпроси на управлението. Борд на директорите на държавата.

1. „Парламентът“, избран по гореописаната система, ще функционира като акционерно събрание: пълномощни представители от всеки политсубект, които реализират целия му колективен глас. (Вариант: в съставните организации всеки подсубект да има отделен пълномощник със собствен глас.) Това събрание избира „борд на директорите на държавата“ (аналог на правителство).
Основно предимство на тази система ще бъде крайно бързото приемане на закони и решения. На практика те ще се изработват от тясна група мажоритарни играчи-„олигарси“ в управляващия субект или коалиция, с вътрешна експертна дискусия (може да има и „отворена“ дискусия, но там ще има само право на мнение, а не на влияние.) „Парламентарните“ дискусии ще са крайно сбити – най-малко защото в „парламента“ ще седят не 240 депутата, а много малък брой (според мен, от 5 до 15) пълномощници от политическите субекти. Просто целият „парламент“ ще се събира на една маса!

Предполага се, че проблемът за скоростта на управлението в бъдеще ще има все по-важно значение. Затова въвеждането на такъв „акционерен“ тип управление в държавата ще даде решаващо конкурентно предимство.

2. Много интересна ситуация възниква, като се приемат данъчни и бюджетни закони. От вида и съотношенията на данъците ще зависят не само приходите на страната, но и съставът на „парламента“ за следващата финансова година. Ясно, че тук ще се сблъскват различни и антагонистични интереси.

“ Олигарсите“ например ще искат да намалят данъчното си бреме за сметка на други групи. Но въпросът е, че така ще намалят своето представителство в бъдещия „борд на директорите“ и може да паднат от власт. Всяка властваща група явно ще си прави сметката и няма да увеличава данъчната тежест върху конкурентите си (вкл. върху бедните) до степен, която заплашва с отнемане на властта. От чисто математическа позиция, това е крайно интересна антагонистична игра, която трябва да се изследва в реални симулации с данни, взети от реалната данъчна статистика.

Безспорен плюс тук е, че от страна на политиката няма да има такъв натиск за раздуване на бюджета, както сега: нали политическата олигархия по определение ще съвпада с групата на най-едрите данъкоплатци! По-скоро ще има натиск за ограничение на държавните функции – заедно с тяхното бюджетно финансиране и заетите чиновници.

3. Тази схема на управление има и минуси. Най-явният е, че „олигарсите“ ще прекарват огромна част от бюджета през свои фирми (за доставки, строителство и т.н. – практически всички бюджетни поръчки) и така ще се облагодетелстват. Това обаче го има и сега, и то в немалки размери, така че нищо ново.

Друг възможен минус е, че „олигарсите“ могат да принуждават работниците в своите фирми да гласуват за тях под страх от уволнение. Този ефект обаче ще е ограничен: олигарсите нямат чак толкова работници, пък и данъчният принос на последните е много ограничен в сравнение с този на първите. По-ефективно е нещата да се решават с коалиции между самите олигарси.

Още един, този път много съществен минус (който всъщност е обратна страна на най-главния плюс): почти пълна загуба на инерционност и статика в управлението. Възможността за свърхбързо законодателство значи и съвсем реална законова свръхнестабилност. Тази схема е способна да осигури много бързо развитие, но така системата просто може „да загуби настояще“ (по С. Переслегин), т.е. част от нея да бъде отвята в далечното бъдеще, а друга – да пропадне в миналото, вкл. в далечното минало.

V. Въпроси на прехода. Сценарии.

Описаната „пазарна“ (по-точно, акционерна) държава реално е олигархия. Може ли изобщо тя да бъде въведена, и при какви условия? Може ли например голямата маса сегашни бедни избиратели доброволно да орежат правата си и да дадат власт на богаташите?

Може, и още как. В историята това го е имало неведнъж. Ще дам няколко възможни сценария за България.

а) Националистически сценарий. За него трябва да имаме натиск от страна на икономически непродуктивните малцинства, които – подстрекавани от „международния хуманизъм“ – искат все повече права и все повече пари от бюджета; паралелно трябва да имаме реално забогатяване на абсолютното мнозинство българи, така че класовият антагонизъм да съвпадне почти напълно с етническия. При това положение дори средните българи могат да предпочетат финансово-олигархичната държава пред онова, което сега става напр. в ЮАР. Така че е възможна смяна на властовия модел по съвсем демократичен и дори конституционен път!

Според мен такава демографско-икономическа ситуация може съвсем реално да се оформи към 2030-2040 година (докато българите още имат мнозинство).

б) Силово-катастрофален сценарий. Подразбира системна катастрофа – икономическа, социална или военна – В ЕВРОПА. Това неминуемо ще повлече у нас хаос в държавата и бюджета. И в такива условия икономическата олигархия завзема със сила властта (форма на „твърда финансова ръка“).

Катастрофата в Европа е необходимо условие по една проста причина: ако там всичко е наред, ЕС мигом ще ни спретне „хуманитарни бомбардировки“ при първия опит за практическо въвеждане на такава мракобесна система.

в) „Националкапиталистическа революция“. Крайна форма на реакция на нашия национален капитал срещу евроинтеграцията. Европейският тип обществено регулиране неминуемо ще свали нормата на печалба (днес тя при нашия капитал е просто невъзможно висока от гледна точка на евробизнеса), а също така ще пречи на вътрешната корупция за сметка на международната (с което още повече подрива позициите на нашия бизнес). Още днес българският бизнес е като цяло антиевропейски настроен. Антиевропейски настроения има и в съда, и в полицията (там си ценят и пазят търговията с правораздаването); изглежда, че сред активните прослойки проевропейски са само онези, които пряко се финансират от ЕС (чрез фондации и пр.)

Хипотезата е, че някакъв много силен натиск на ЕС да спазваме стриктно правилата му (което днес никой не мисли да прави) може да провокира радикална реакция, включваща тотална смяна на политическия елит и може би излизане от ЕС. Широките маси могат да се подведат по пропагандата на „националкапиталистите“ и да подкрепят една такава радикална иновация като данъчно-акционерното участие в политиката. Все пак този сценарий е малко вероятен.

г) „Мек“ сценарий. По новата система отначало се формира само някаква горна камара в парламента, която обаче има право на вето при бюджетни въпроси и по този начин може да ограничава бюджетния популизъм на долната камара, избирана с пряко гласуване. Този сценарий обаче, както всички компромиси, е по-лош и от двете крайни алтернативи – в частност, при него вземането на решения ще бъде още по-тромаво, отколкото е днес: нали трябва да се мине и през двете камари.

д) „Местен“ сценарий. С новата система се експериментира на местно ниво – общински, може би областни парламенти. Реалният ефект ще е мизерен, защото са мизерни местните бюджети, пък и те се пълнят главно с целеви дотации от центъра; единственият плюс е набирането на опит в реални условия.

Впрочем местният сценарий може да бъде въведен направо от центъра. Причини: щом дотациите са по-голяма част от местния бюджет, би било резонно центърът да контролира съвсем пряко поне харченето на местните бюджети, ако не и въобще всичко в тези банкрутирали общини. В момента такива предложения се обсъждат в Русия.

Преходът към новата политическа система обаче според мен може да стане факт чак след като измрат почти изцяло поколенията, които помнят социализма (и равенството) с добро. Концепцията е прекалено мракобесна не само за старите поколения, но и за следващите „евроориентирани“. Обаче по-младите генерации изглежда смятат неравенството и социалдарвинизма за нещо съвсем нормално и дори желателно.

VI. Въпроси на световното господство.

Най-екзотичната възможност е свързана с един от изброените по-горе проблемите на „акционерната държава“, а именно – с делението „свои-чужди“.

Наистина, как ще реагира системата, ако някои ВЪНШНИ капиталисти- инвеститори поискат да станат нейни граждани и така да влязат с голяма вноска в бюджета? Напомням, че с това ще падне влиянието на „вътрешните“ олигарси. Най-лесно е се откаже на външните, или пък да бъдат прогонени с някакви схоластични изисквания. Може и да бъдат допуснати, но за някакъв начален срок да останат с орязани права или насилствено „закрепостени“ към някоя олигархична политгрупировка.

Какво ще стане обаче при обратния подход? Ако вземем и почнем да раздаваме пълно гражданство на милиардери от кол и въже, стига да пълнят бюджета?

Всъщност още един въпрос: от какъв зор милиардерите от кол и въже ще се хвърлят към нас? Ние не сме никакъв пазар, а и производствата вече си имат собственици; какво ще правят тук световните богаташи? Всичко обаче става по-различно, ако допуснем, че нещата се развиват в обстановка на системна световна катастрофа, когато капиталът търси не толкова печалби, а по-скоро спасение – от алчните кризисни правителства или от озверелите ислямизирани народни маси, които искат да си го поделят.

И така, допускаме: милиардерите от кол и въже се спасяват у нас, бюджетът рязко набъбва, страната реално се превръща в офшор. Но ако искаме това наистина да бъде спасение в световна катастрофална ситуация, офшорът трябва да се сдобие с армия, при това доста силна. Набъбналят бюджет може и да го позволи. Но офшор плюс силна армия – това вече е друго нещо! Това е зародиш на СВЕТОВНО ПРАВИТЕЛСТВО…

Да уточня: на такава шантава крачка ще се решат само най-„младите“ световни капитали, крайно лакоми, съвсем наскоро събрани, може би криминални, но най-амбициозни. По-„старите“, бюрократизирани, свикнали на тоталната регулация и приучени към могократно презастраховане на всяко рискче, ще предпочетат да вегетират при 0.1% гарантиран доход в някоя „империя на благосъстоянието“. И още нещо: в катастрофална обстановка старите свръхсили обикновено се оказват съвсем не толкова свръхсилни. Така че „въоръженият до зъби офшор“ наистина има шанс не само да оцелее, но и да придобие значителна тежест в хода на някакви бъдещи кървави борби за световна власт. Целият въпрос е той да се пребори за висока доходност на присъединилия се към него капитал.