1. Същност на богатството
Според традиционните определения на богатството, битуващи в естествения език, това е притежаването на изобилие от вещи или материални стойности. За разбирането на смисъла на богатството може да ни помогне сравнението му с неговата противоположност – бедността. Пак според естествения език, бедността е липсата или по-скоро недоимька на вещи или материални стойности. На пръв поглед и двете определения, и на богатството и на бедността, както и тяхното сравнение ни казват банални и очевдини неща. Но така е с всички думи в естествения език – те трябва да са банални и очевидни за да бъдат разбираеми за всички хора. Какво обаче хората разбират от баналните думи? В случая с антиномичната двойка богатство-бедност се описва функционалното състояние на субекта – способността му той да въздейства върху своята среда или напротив, да бъде играчка във вихъра на процеси, протичащи в неговата среда, които той не може да управлява. Всъщност, тъкмо материалните предмети са лостовете, които опосредстват волята на субекта в отношенията му с другите хора. Аз мога да искам много неща, но дали те ще станат реалност или не, зависи доколко аз мога да влияя на процесите в околната среда, а тази моя потенциална способност зависи от притежаването на материални обекти, които да са част от тази околна среда.
В подкрепа на тези разсъждения може да бъде разгледана собствеността като обществен феномен. Ако говорим за богатството като притежание на материални предмети, то неминуемо ние говорим за собствеността. Какво е притежанието обаче? Това е особено право да изискваш от другите хора да не се разпореждат с определени вещи, или по друг начин казано, ти да имаш изключителното право да се разпореждаш с тях. Как обаче се поражда това естествено право върху дадена вещ? Ами чрез владението, смисъла на което е естествената способност да се разпореждаш със формата и състоянието на веща. А тази естествена способност е функция на субектността и произтича от нея. Не случайно собствеността се формира или като следствие на труда на индивида или като наследство от неговите родители, но пак като функция на техния труд. А трудът е онази дейност на субекта, която го прави относително независим от околната среда и е израз на неговата способност да променя и да въздейства на тази среда. Как обаче един човек може да започне да присвоява труда на друг човек и оттук да се получи неравенство в богатството им е въпрос, който има отношение към природата на самия труд. Ако трудът е въздействие върху околната среда с цел тя да бъде променена, то от съществено значение става дали това въздействие може да покрие всички аспекти на тази среда или то е ограничено само върху някои отделни нейни елементи. Исторически трудът възниква тъкмо като силно ограничено въздействие върху средата. И тъкмо ограничеността на индивидуалните трудови процеси поражда неизбежно и зависимостта на тези процеси един от друг. А тази зависимост се материализира, като неравно разпределение на богатството. Както виждаме, богатството е тясно свързано със собствеността, а тя пък е тясно свързана с природата на труда като производство на ограничени по своите характеристики материални стойности.
Разглеждайки богатството като тясно свързано с производството на материални стойности, неизбежно бихме си задали въпроса, а какво става с присъствието в естествения език на употреба на думата богатство по отношение на нематериални стойности. “Духовно богат”, “богата палитра от изразни средства”, “богата аргументация” – това са малка част от примерите за употребата на богатството като притежание на нематериални стойности. И тук имаме антиномна двойка – “нищий” духом”, “беден речник”, “оскъдна аргументация”. Може ли да говорим и тук за богатството като способност на даден субект да се разпорежда с нематерилани стойности, която способност го прави относително независим от средата? Очевидно да. Но смисълът на тази независимост има други измерения. И различието идва от природата на притежаваното богатство. Материалните стойности са отношения между свойства на обекти, докато т.нар. духовни стойности са отношения между субективни качества. Ако обектността и субектността, като два фундаментални типа отношения, са в основата на различието между двата типа богатство, то трябва да видим как тяхната различност поражда различността между материално и духовно богатство.
Най-общо казано всеки обект има основанията за своето съществувание във верига от причинно-следствени събития, върху която той не може да влияе. При субекта имаме точно противополжното: той е такъв само дотолкова доколкото е начало или определящ момен във верига от причинно-следствени събития. Видяхме, че при материалното производство, продуктът на труда винаги се явява ограничен по своите свойства обект, резултат на ограничена по своята природа дейност. Тоест самата субектност придобива формата на своята противопложност – трудът става обект на своя краен резултат – продукта на труда. При духовната дейност обаче продукта се явява субективен по своя характер символ или отношение, които задължително подлежат на интерпетация от друг субект, тоест продукта на духовната дейност задължително поражда или поддържа битието на друга субектност, а тя от своя страна на друга субектност и така до безкрая. С други думи, резултатът на материалния труд е винаги ограничен обект, който поробва своя създател. Резултатът на духовната дейност е неограничен безкраен субективен процес. Съответно и материалното богатство ще е преходната мощ на вещите да правят своя притежател богат, но безсилен пред времето, а духовното богатство ще е безкрайната свобода на самопораждащите се субекти.
2. Историческите измерения на материалното и духовно богатство.
За да преведем философските абстракции на нормален език, ще трябва да направим един картък исторически ракурс на еволюцията на двата вида богатство.
Еманципацията на човекът от природата започва с труда, с производството на крайни по своите характеристики обекти. Започва с трупането на материално богатство. Началната точка на този процес е винаги някаква специфична природна даденост, която племето експлоатира като своя. Това са реките, моретата, минералите и почвата. Колкото повече труд се влага в експлоатирането на тези природни ресурси, толкова по-богат става етноса или цивилизацията. В същото време обаче, колкото по-богата е ставала една цивилизация, толкова тя е ставала по-зависима от източника на своето богатство. Египтяните се научили да ползват даровете на Нил, но това е породило жестоката пирамидална система на управление на обществото, която превърнала самите египтяни само в блокове на мъртвата пирамида на властта. Подобна е била съдбата на всички цивилизации, които са се формирали върху материалния труд, приложен върху относително константни големи природни системи като големите реки.
Друг тип зависимост е породило морето като транспортна комуникация и източник на суровини. При него много по-адекватна е дифузната система на управление, която разчита на малки, относитено самостойни единици, чрез които се управлвява средата. Не случайно люлките на демокрацията са цивилизации, построили своята мощ върху морето – гърците в античността и британците в по-новата история. В същото време обаче и едните и другите са били винаги безсилни да разпространят своята мощ върху култури, които изискват монолитно владеене на големи територии.
Замеделието, но почиващо не върху природните системи на големи реки, а върху екстензивното разрастване на обработваемите площи е родило друг тип империи. При тях организацията е подчинена, както на необходимостта да се завоюва нова земя, така и тази земя да бъде експлоатирана в последствие. На пръв поглед създава се перфектна машина за експанзия. Оказва се обаче че тя има своите граници в самия обект на своята експанзия – земята. Римската империя спира да расте, когато се удря в границите на естествено неплодородните почви. Ефектът е като при гризач, който няма какво да гризе.
Виждаме, как начина на забогатяване произвежда и начина на заробване и смъртта на богатите. Материалното богатство обаче има и един друг, много съществен момент. Погледнете какви трохи са останали от някогашното материално богатство на всички световни империи. В същото време, като контраст на това, там където духовното богатство на същите тези империи не е било обвързано твърде тясно с материалното такова като негов субстрат, то остава като налично богатство на всички хора след тях за вечни времена. Например, символът на богатството на древния Рим, Колизеумът, днес представлява една полуразрушена туристическа забележителност. Една от многото в Рим. Докато принципите на римскотo право са в основата на модерната държавност навсякъде по света. И тук стигаме до формулиранетo на най-важния вътрешен закон на материалното богатство.
3. Девалвацията като вътрешен закон на матриалното богатство
Ако материалното богатство е притежание на материални (потребителни би казал Маркс) стойности, които по самата своя дефиниция са крайни обекти, то всяко материално богатство е осъдено да се обезценява, доколкото крайните обекти винаги са подложени на въздействия от околната среда, които променят тяхната стойност. Тази стойност се променя двуяко. От една страна, природните свойства на крайния обект, подлежат на промяна, която промяна води обикновенно до намаляване на неговата обществена стойност. От друга страна, богатството генерира условия за по-добър и по-качествен обществен труд, величината на който непрекъснато нараства. Но нарастването на наличния обществен труд неизбежно води отново до девалвация на всяко конкретно богатство тъй като това, което е било много в един момент става малко на фона на нововъзникналите в резултат на труда материални стойности. Своята най-точна форма това намира израз в закона на Маркс за намаляване нормата на печалба с нараствтване производителността на труда. На пръв поглед парадоксално, но колкото производството на материални стойности нараства, толкова повече намалява възможността бързо да натрупаш богатство в неговата материална форма.
Има и друг аспект на богатството. Ако то е възможността на субекта да се самовъзпроизвежда в относителна независимост от околната среда и в същото време то е натруването на омъртвен в произведените вещи труд, то тогава материлното богатство намира своя най-завършен вид в капитала. Той представлява на практика самовъзпроизвеждащо се богатство, което се опосредства в своята естествена среда на омътрвен труд – парите. Прочутата формула капитал – пари –капитал ‘ .
4. Има ли антипод на вътрешния закон на материалното богатство?
Да, има и той трябва да се търси в естествения антипод на материалното боатство – в духовното богатство, което се поражда в процеса на производство на информация. Този закон би трябвало да гласи, че духовното богатство напрекъснато нараства. Как ще го докажем?
Нека да тръгнем по обратния път, започвайки от противоположността на капитал-пари-капитал’. Противоположното на това отношение можем да реконструираме, ако видим противоположностите на вътрешните му моменти. Капиталът е самовъзпроизвежадаща се система. Но той е вещна възпроизеждаща се система – система от материални стойности, които се самовъзпроизвеждат. Противположното на капитала би трябвало да е също самовъзпроизвеждащата се система, но тази система трябва да е основана на противоположното на обекта – на субекта. Следователно, противположното на капитала трябва да е самовъзпроизвеждаща се система от субективни стойности. А всяка субективна стойност като такава е съотнасяне на субективни процеси, с други думи субективната стойност е знание. В какво обаче се опосредства знанието, така че то да се превърне в знание’? Ако търсим противоположното на парите от формулата капитал-пари-капитал’, то трябва да видим първо какво са парите.
Парите според Маркс са опредеметен труд. Материалният труд умира в своя продукт – вещта, а съотнасянето на вещите генерира тяхната обективна мяра – парите. Ако обаче веща е функция на труда, той от своя страна чия функция е? Доколкото трудът е съзнателна промяна на средата, то очевидно е, че той намира своите основания в процеса на съзнателното целеполагане от страна на субекта, чиято цел обаче винаги е актът на потреблението. Потреблението е онази мяра на труда, която го прави смислена дейност. Ако парите са омътрвен труд, то потреблението е оживяващата труда дейност. Тъкмо потреблението е и другия елемент от противоположния на капитал-пари-капитал’ процес. Можем да форулираме този процес по следния начин: знание-потребление-знание’. Казано по друг начин, това е вътрешния закон на всяко духовно богатство: знанието винаги нараства доколкото се потребява от други субекти на знание. А това е пълната противоложност на собствеността, схваната като ограничаване правото на другите субекти да се разпореждат с моето материално богатство. При производството на знания, моето духовно богатство зависи от това, колкото се може повече хора да го ползват и да се разпореждат с него. Ползвайки го, те ще го променят и обогатят със своя опит, със своето знание. Ще се получи знание’. Само ако индивидуалното знание се опосредства в знанието на другите индивиди то ще бъде в синхрон със своя вътрешен закон на безкрайно самонарастване.
5. Размяната на потребление – основата на капитала днес
По-горните размишления са увод към разбирането и конкретния анализа на по-голямия проблем – информационната икономика и нейните измерения днес. Ако говорим за информационна икономика, то нейната съществена отлика от всички исторически познати типове икономически отношения трябва да търсим тъкмо в процеса на възпроизводството на общественото богатство. И тази отлика е тъкмо в това: исторически общественото богатство възниква върху производствто на материални стойности. Исторически то трябва да бъде заменено от производството на информационни стойности. Кога имаме обаче производство на информационни стойности като основа на икономиката? Според Иван Попов и цитирания от него руски автор Переслегин, за такова производство може да се говори едва когато имаме машинно производство на знания. Тази позиция приема под подразбиране, че преди това да се случи информационните феномени в обществото нямат производствен характер. Трудно е да се приеме такава теза, доколкото ако я приемем, то по аналогия бихме твърдяли, че преди едрото машинно производство, също не е имало производство и на материални стойности. Очевидно обаче е, че такива са се произвеждали. Както очевидно е, че са се създавали и информационни стойности от началото на човешката история. Къде обаче да търсим тогава историческите граници на информационната икономика като господстващ начин на възпроизводство на общественото богатство?
Според мен трябва да се съсредоточим върху формулираното по-горе отношение знание-потребление-знание’ и неговото историческо еманципиране, възникване от противоположността му капитал-пари-капитал’. Ако те са намират в отношение на противоположност, първоначално съдържанието на едната формула ще се отнася като обърнато отношение към съдържанието на другата формула. Капиталът в този случай ще има формата на потребление, а знанието приема парична форма. Следователно исторически формулата знание-потребление-знание’ има първо обърнатата форма на потребление-знание-потребление’. Тази на пръв поглед чисто спекулативна логическа операция по замяна на капитала с потребление в първата формула, има своето историческо основание в еволюцията на капитала като завършек и обобщение на натрупването на материалното богатство. Капиталът е саморазвиваща се система от материалани стойности, но тези стойности трябва да бъдат потребявани за да има смисъл самото производство. Първоначално капиталът възниква и се развива като производствена система, но постепенно той еволюира до потребителна система. Днес вече не е важно производството на материални стойности, а тяхното потребление, производството на потребителни норми. Доколкото обаче потреблението в случая на капитала е потребление на овеществен труд, на стоки, то и потреблението ще се изразява в нарастване на величината на потребяваните стоки. В същото време знанието приема паричната форма на стойността на професионална квалификация, която способства за реализация на потреблението. За капитала знанието не съществува в неговата свободна, вътрешно-присъща му форма на безкраен субективен процес, а в превърната му форма на омъртвен труд – паричната стойност на възпроизводството на работната сила, която е субект на знанието.
Целия този процес исторически се изявява под формата на възникване на потребителското общество и разрастването на сектора на услугите. Тъкмо потреблението става основна форма на капитала, а сектора на услугите, като знание за потребяване на материалните стойности, основна форма на материализация на парите. Вече се плаща не за произведени материални стоки, а за знание как те да бъдат потребени.
Този процес на обръщане съдържанието на формулата капитал-пари-капитал’ пряко произтича от основния закон за девалвация на материалното богатство. Видяхме, че колкото по-производителен става труда, толкова повече се обезценяват продуктите на този труд. Но това напрактика означава обезценяване на капитала. В същото време обаче виждаме, че капиталите не се обезценяват, а напротив стойността им расте непрекъснато. Това може да се обясни само ако приемем, че самата форма на капитала се трансформира от самовъзпроизвеждащ се омъртвен труд в самовъзпроизвеждащо се потребление. Колкото повече потреблението нараства, толкова повече и капиталът нараства. А това е възможно само защото потреблението се основава върху свойството на знанията да нарастват безкрайно. Първоначално самото потребление в този си вид засмуква и развива целия потенциал на човешката култура и го превръща в опредметено знание, което консумира като лични умения на заетите в сектора на услугите.
Разбира се, непрекъснатия глад за такова опредметено знание, стимулира търсенето му и неговото непрекъснато разширяващо се възпроизводство. Последствията от това са две. Първото последствие е екстензивното разширяване на потреблението – товае глобализацията на икономиката, като търсене на все нови и нови потребителни ниши (пазари). Второто последствие е интензивното нарастване на потреблението – това е непрекъснатотото конструиране на системи от знания, които създават нови потребности и съотвтено водят до нарастване на потреблението. Това неизбежно ще довде до създаването на самовъзпроизвеждащи се познавателни системи, които да са отделени от лимитите на човешките личности като субекти на знанието. Един път възникнали такива системи, те ще са основата, на която ще завърши прехода към нормалната формула на човешкото богатство – знанията ще се освободят от паричната си форма и ще станат свободна дейност на индивидите, а потреблението ще се превърне в рамка, която регулира производството на знания. То вече няма да бъде самонарастващо потребление на вещи, а осъзнато потребление и нарастване на знанията – знание-потребление-знание’.