През последните години промените, които преживява човечеството, са уникални по своя мащаб и значимост. Светът навлезе в глобална икономическа криза, зад която прозира криза на основните ресурси за развитието на нашата цивилизация. Населението продължава да расте. Правят се опити за образуване на световна империя в буквалния смисъл на думата. Несигурността за утрешния ден засегна и най-богатите страни. Хората там си мислеха, че притежават богатство, но то изчезна във вихъра на борсови спекулации. В същото време пропастта между поколенията се разшири драстично – младите говорят по между си на език и със средства, които старите не разбират и не могат да управляват. За много хора човечеството представлява раков тумор, заплашващ планетата и подлежащ на унищожение. Филмите, книгите и медиите ни заливат с видения за апокалиптични катастрофи. Твърденията, че е заплашена цялата човешка цивилизация, се множат. Нещо става, нещо наближава. Какво?
Ако това е края на цивилизацията и тя е тази, която ще изчезва, най-добре е да започнем с въпроса „що е това цивилизация”? В литературата има две схващания затова „що е цивилизация”.
Първото, отъждествява цивилизацията с общ морал, култура, език и религия на някаква голяма група от хора. Най-известните застъпници на тази концепция са Арнолд Тойнби и Самюел Хънтингтън. Според това виждане в момента има около 8 световни цивилизации, а в миналото броя им достига според някои класификации до 27. Характерното за това разбиране на понятието „цивилизация” е, че то върви ръка за ръка с виждането, че историята няма посока и по същество представлява низ от случайни събития, причинени от волята на хората или съдбата.
Второто разбиране за цивилизацията приема, че това е определен начин, по който всяка човешка общност взаимодейства със средата и я променя. Тъкмо този начин предхожда морала, културата, езика и религия и по някакъв начин ги определя. Най-известните застъпници на тази теза са Карл Маркс, Шумпетер и Алвин Тофлър. Според тях, в човешката история са познати само 2-3 цивилизации. Характерното за това разбиране на понятието за „цивилизация” е, че то винаги посочва, че историята има своята вътрешна закономерна логика, която се определя тъкмо от начина на взаимодействие на хората с околната им среда.
За мен второто виждане има сериозни предимства:
Първо, стъпва върху концепция, която е широко застъпена във всички науки – взаимодействието между система и среда е ключово за разбирането на каквито и да е явления в природата и вътре в човешките общности.
Второ, има редица свидетелства в цялата човешка история за наличието на причинно следствени връзки между природните условия и типичните характерни черти на човешките общности, които се проявяват в господстващ морал, култура, религиозни вярвания и дори особености на езика и логиката.
Трето, обяснява по рационален начин различията в историческото развитие на отделните общности – без съмнение има значителни разлики между католическите културни общности, например, в зората на тяхното зараждане и в наше време. В противен случай тези различия могат да бъдат обяснени само като мистични по своята причина, което пък блокира опитите за каквото и да е рационално разбиране какво и защо се случва със света в момента и към какво бъдеще върви човечеството.
Ето защо, оттук нататък аз ще разглеждам събитията и в минало и днес в контекста на разбирането, че цивилизацията е начина, по който човешките общности взаимодействат със своята среда.
Но нека да видим каква е вътрешната структура на която и да е цивилизация, какво намираме и в аграрната и в индустриалната цивилизации. Всяка цивилизация представлява три-компонентна структура.
На първо място разбира се, това са хората. Те притежават способността със своите действия да местят обекти от средата, те са и крайните консуматори на енергията, добивана от средата.
Второто нещо са онези предмети и други живи същества, които помагат на хората да променят средата, да извличат вещества и енергия от нея, и да ги съхраняват във форма, позволяваща нарастваща промяна на същата тази среда. Обикновено ги наричаме технологии или техносфера.
Третото нещо са правилата, по които хората управляват технологиите и взаимодействието си с околната среда. Наричаме ги със събирателното име „институции”. Институциите координират действията на отделните хора, така, че те да имат благоприятен ефект за цялата общност. Културата и обичаите са институции. Моралът е институция. Законите са институции. Политическата власт е институция.
Тези три основни компонента на всяка цивилизация се обединяват от езика – способността на всеки човек да кодира и предава информация за протичащите процеси на взаимодействие между хората, технологиите и институциите.
След като имаме най-общо понятие за структурата на която и да е цивилизация, не га да видим какви видове цивилизации съществуват. Според Алвин Тофлър в човешката история са познати два типа цивилизации: аграрна и индустриална.
Аграрната цивилизация използва за своето развитие непосредствено наличните природни ресурси и енергийни източници. Тя винаги се вписва в околната среда и расте само дотолкова, доколкото средата позволява. Например, древните империи възникват и силно са зависими от големи природни образования като реки, водни акватории и големи плодородни територии. Опитите да се изградят световни империи, които надрастват локалните ресурси са относително краткотрайни. При аграрната цивилизация техносферата почти изцяло се намира в околната среда – нейните елементи са и непосредствено дадени природни обекти – домашни животни, вода, строителни материали, енергия. Характерна особеност е, че голямата част от хората също се включват към техносферата, тъй като мускулната сила и умения на отделните индивиди е основно средство за промяна на средата. Институциите имат различна конфигурация спрямо останалите цивилизационни компоненти в зависимост от конкретните условия. Някои са силно централизирани и хомогенни, обхващайки почти всички хора в общността, други са по-разнообразни и множествени. По-късно ще се спра по-подробно на различните конфигурации на аграрната цивилизация.
Индустриалната цивилизация съществува по съвсем друг начин. Тя активно променя околната среда и търси необходимите й природните ресурси като търси и извлича енергия от източници, които не са непосредствено налични в даден момент и място. Тя това го прави с активното използване на разнообразни технически средства и машини. При нея техносферата не съвпада изцяло с обектите, непосредствено присъстващи в околната среда. Също така, много по-малка част от хората са свързани с техносферата, а конфигурацията на институциите е изключително разнообразна и динамична.
На тази база тук ще направя един цивилизационен анализ на историята през тези последни две хиляди години за да може да се види логиката на възникването на съвременната индустриална цивилизация. Този цивилизационен анализ се отличава от традиционния исторически анализ с това, че акцентът пада не върху конкретни събития, променили хода на историята, а върху тенденции и закономерности в промяната на вътрешната структура на аграрната цивилизация. И така, какво става в структурата на аграрната цивилизация?
Както отбелязах, това е цивилизация, която съществува следвайки логиката на природните процеси. Основното средство за производство на общността е или земята – някаква територия, която е източник на изхранване на общността, или водата – някаква акватория, която е източник на изхранване на общността. Според конкретните специфики на тези основни средства за производство, се формират и специфични институции. Числеността пък на конкретната общност определя мащаба на нейната експанзия и скоростта на тази експанзия.
Например, обработването на земя, което зависи от използването на големи речни системи, води до формирането на хомогенни и силно централизирани общества, например Египет, държавите от Двуречието, Китай, които в много отношения винаги си стават затворени, обърнати към себе си. Обработването обаче на земи, които нямат такава обща системна свързаност и имат различни природни характеристики, води до възникването или на локални държави, или на големи империи подобни на Персия или Рим и по-късно на империята на Великите Моголи. Техните институции са далеч по децентрализирани и гъвкави да се нагаждат към конкретните условия, в които живеят завладените народи.
От друга страна, народите, които имат за своя цивилизационна основа морето, като правило също формират хетерогенни структури, които са по-слабо централизирани и имат да го наречем мрежова, а не вертикална структура за взимане на управленски решения. Пример за такива общности са финикийците или гръцките градове-държави.
За да разберем логиката на трансформацията на аграрната цивилизация в индустриална, трябва да направим нещо като цивилизационен сравнителен анализ между историята на Римската империя и нейните наследници в Европа, от една страна, и на Китай от друга. Той ще ни помогне и да разберем, защо въпреки че Китай през 18 от последните 20 века е превъзхождал значително Европа, тъкмо в Европа става прехода към индустриалната цивилизация.
И така, какво намираме първо в Европа?
Както отбелязах всяка аграрна цивилизация се развива благодарение на контрола върху дадена територия или акватория. Тя е източника на хранителни вещества, а оттам и основен фактор за намаляването или увеличаването на популацията. От ключово значение са наличието на институции, които да организира териториалната експанзия на всяка аграрна общност и защита на отвоюваните територии. Малко преди началото на новата ера започва възхода на Рим. Този възход почива върху успешния модел на римските легиони – институция, която пряко обвързва богатството на римските граждани със завоюване на нови територии. Рим не създава нищо ново и революционно по отношение обработването на земята и разрастването на общественото богатство изцяло разчита на принципа, че римските легионери се заплащат от ресурсите на завоюваните територии. В началото на новата ера обаче тази машина за териториална експанзия се натъква на естествените граници на тогавашните плодородни земи около Средиземноморието или на други, по стари култури, които са далеч по-трудни за превземане. На юг експанзията се натъква на африканските пустини, на север на студените гори на Средна Европа, а на изток на древни държави, които представляват сериозно военно препятствие. Империята спира да расте,а с това настъпва и кризата. Защо?
Първо, мотивацията, която движи успеха на римските легиони вече не е налична – няма нови територии за завоюване и икономическия интерес на римляните да участват активно в техносферата намалява.
Второ, наличната за обработване земя е крайно не-хомогенна , покриваща различни климатични региони, с най-разнообразни природни характеристики, а при отсъствието на специфично земеделски институции, Рим не е могъл да предостави на завоюваните територии знание за интензификация на обработването на завоюваните земи, което да компенсира липсата на нови завоювани територии.
Трето, възмездяването на легионите с роби от завоюваните територии е стимулирало засилване на междурегионалната търговия с роби – по този начин легионерите са осребрявали своите завоевания, а от друга това е предотвратявало организирането на местна съпротива. Това обаче довело до силно намаляване на добивите тъй като разместването на населението в империята водело до хаос в практиките за обработване на земята – например, робите израснали в южната част на Гърция са нямали никаква практика за отглеждането на зърнени култури в Галия и обратното – галите никога не са имали опит с цитрусови култури.
Като цяло това е довело до намаляващи добиви, намаляващи популации и разрастващи се вътрешни междуособици в конкуренцията за намаляващите ресурси. Следва цивилизационен колапс.
Наследниците на Римската империя избягват нейните неблагополучия чрез нова институционална структура, която заменя институцията на легионите. Тази институция има съвсем различни задачи – тя е насочена не към завладяване на нови земи, а към запазване на статуквото – ефективна охрана и експлоатация на наличните земи. Ражда се феодализма. При него работната ръка вече не се продава, а се закрепостява към земята. Това осигурява приемственост в знанията и методите за обработване на земите, съобразени с особеностите на всеки регион. От друга страна, това е система на положителни обратни връзки между интересите на отделните слоеве от населението: земеделците срещу продуктите на своя труд получават защита от феодалите, те пък срещу своите военни услуги към кралете получават сигурност и устойчивост при владеенето на своите територии, а самите крале пък получават както доходи от своите феодали, така и сигурност, че всички имат интерес да воюват срещу външни нашественици. В същото време тази система се разпростира върху цялата територия на бившата Римска империя чрез обединяващия фактор на друга една институция – християнството. То е било необходимо да координира и да организира в едно цяло иначе фрагментираното пространство на старата империя срещу нашественици отвън.
Можем да обобщим, че средновековната аграрна цивилизация в лицето на феодализма има нова специфична, структура, която на пръв поглед е крайно консервативна в сравнение със своя предшественик – Римската империя. Тази структура е:
– Затворени разделени общности, всяка тясно специализирана към своите си природни условия
– Наличието на едно общо аморфно пространство, което свързва множеството относително затворени общности
Последното обстоятелство е от особена важност за разбирането на хода на средновековната европейска история и произхода на индустриалната цивилизация. Аморфността на Средновековна Европа води до възможността при определени условия да се формират множество нови, междинни социални групи, които не принадлежат нито към феодалния, нито към църковния институт, но в същото време изпълняват ролята на социални връзки между затворените общности. От друга страна, същата тази аморфност се оказва стимулатор на конфликти между отделните общности – винаги когато някой феодал се почувства достатъчно силен, той гледа да разшири своята територия за сметка на своите съседи. Наличието на постоянни феодални междуособици пък възпрепятства динамичното развитие на средновековната европейска цивилизация тъй като всяка война е означавала загуба на работна земеделска сила.
За да бъде картината на Европейската средновековна аграрна цивилизация пълна, трябва да разгледаме и динамиката на природните условия през последните две хилядолетия. Графиката в жълто представя динамиката на средногодишните глобални температури за последните 2000 години.
Експанзията на Римската империя се случва по време на глобален климатичен оптимум, който благоприятства земеделските добиви и с това осигурява сигурна основа на тогавашната аграрна цивилизация. Упадъкът на Рим съвпада с настъпването на захлаждане, което без съмнение също е допринесло за намаляване на добивите и цивилизационната криза на империята. В същото време, предхождащия климатичен оптимум е създали демографски излишък в северните варварски племена, който с настъпването на захлаждането е бил тласнат към територията на империята. Оттам нататък обаче отражението на динамиката на природните условия върху средновековното феодално общество сякаш се обръща нагоре с краката. Причината е в особената аморфна структура на средновековната европейска цивилизация. Чувствителното затопляне на глобалния климат между 8 и 12 век вместо до просперитет води до цивилизационна стагнация. Работата е в това, че увеличените добиви водят до увеличаване на населението, а това пък води до увеличени апетити за завземане на съседски феодални територии – започват серия от експанзионистични войни, които формират големи феодални държави, но това надали може да се приеме за положително от цивилизационна гледна точка развитие. Големите средновековни империи като франкската, българската или византийската нарушават основния принцип на аграрната цивилизация, наследила Рим – отбраната на територии, а не завоюването на нови. Тъкмо това изтощава тези институции и те стават лесна плячка на външни нашествия. Кръстоносните походи от това време също са опит да бъде изнесена тази вътрешна агресия навън по примера на Древния Рим, но тя се сблъсква със солидната цивилизационна стена на азиатските държави и в крайна сметка също води до отслабване на Европа. В същото време климатичния оптимум води до демографски излишъци и в други части на света което пък предизвиква натиск отвън от страна на викинги, монголи, а по-късно и от турци.
Парадоксално, но с настъпването на чувствителното глобално захлаждане през 15 век настъпва и възхода на Европейската аграрна цивилизация, който води до възникването по-късно на индустриалната цивилизация. Причината отново е аморфната структура на Европа. С настъпването на студените температури падат добивите, а оттам настъпва и демографска криза. Тази криза обаче стимулира експанзията на междинните социални групи – търговци, занаятчии и наемни работници, които търсят начини да преодолеят негативните природни условия и по този начин започват да създават съвсем нов тип институции – възниква европейския капитализъм. Дали капитализмът е достатъчен обаче за прехода към индустриална цивилизация? Всъщност не и това най-добре се вижда от историята на Китай, където е имало и капитализъм и индустрия много преди европейския Ренесанс.
Но нека да видим каква е историята на Китай.
Китайската държавност възниква естествено върху експлоатацията на земеделските ресурси, породени от две големи реки – Хуанхъ и Янцзъ. Това обстоятелство е много важно, защото то предопределя институционална хомогенност и централизация, които са органични и тясно произтичащи от експлоатацията на Земята. За разлика от Рим, централизацията в Китайската империя произтича от производителното обработване на природните ресурси, а не от териториалната експанзия навън чрез война. Това предопределя много високия ръст на населението, приемственост и ефективно превръщане на природните ресурси в разнообразие на социалните структури, но в същото време всички те са контролирани много изкъсо от държавата. Китай още от началото на новата ера има свободно селячество и наемни работници, големи частни търговски кланове и силно развито занаятчийско производство, което през 9 век започва да придобива мащабите и чертите на индустрия. Добива на желязо през 9 век в Китай е цели 127 000 тона на година, което е съизмеримо с добива на желязо в Англия през 19 век. В същото време обаче приложението на това желязо и въобще на всяко производство в Китай е изцяло за обслужване на аграрната цивилизация – производството на оръжия, които са били необходими за защитата на територията от външни нападения и поддържането на силна армия, която да държи централизацията на земите. От друга страна, макар че е имало големи земеделски стопанства, които работят на капиталистически принцип още през 9-10 век и особено през 14-15 век, те не могат да преодолеят зависимостта си от държавата и да изградят нови институции, които да са независими от централната власт. Китайският средновековен капитализъм винаги е съществувал благодарение на империята, която е пазела земеделските земи от чужди нашествия и е осигурявала стабилност на търговските връзки вътре в обществото. Освен това, китайските средновековни капиталисти са „профилирани”, ако може така да се нарече. Търговецът си е търговец, земеделеца си е земеделец и индустриалеца си е индустриалец и причината за това е лицензионния контрол от страна на държавата.
Тази монолитност на китайското общество обаче го прави много по-силно зависимо от промените в околната среда. Кризите в Китай винаги настъпват вследствие влошаване на глобалния климат. Първата такава криза настъпва с падането на династията Хан, което съвпада по време с началото на кризата на Римската империя. Но за разлика от Европейската Средновековна Цивилизация климатичните оптимуми в Китай резултират в обществен просперитет, а не в стагнация. Обратното, климатичните кризи предизвикват и социални кризи. Със затоплянето през 8-9 век настъпва разцвета на династиите Танг и Сонг. Особено при Сонг изобилието е толкова голямо, че позволява съществуването на нещо като държавен капитализъм близка на социалната организация на Китай днес. С лекото захлаждане през 12 век прираста спира, държавата отслабва и става лесна плячка на монголите от север, които търсят по-благоприятни земи за своята си демографска експанзия, притиснати от същото това захлаждане. С краткотрайното затопляне започнало през 13 век отново Китай процъфтява, монголското управление е отхвърлено и започва нов период на разцвет на династията Мин. В началото на династията Мин имаме естествен стремеж към засилване на централизирана държава и може би тъкмо това осуетява морската експанзия на империята, тъй като държавата се страхува от развитието на дейности извън нейния контрол. След този първоначален период обаче следва отдръпване на държавата от икономическия живот, съпроводено с разцвет на частни, типично капиталистически структури. Но с настъпването на Малкия ледников период през 15 век, който в Европа стимулира Ренесанса, в Китай добивите намаляват, а с тях намаляват и доходите от данъци в бюджета, което води до общо отслабване на династията Мин. Това позволява нахлуването на манджурите от Север и унищожаването на цялата структура на китайското общество по онова време, която вече има всички признаци на класически пазарен капитализъм.
Какво обаче по-специално е необходимо да се случи, за да възникне индустриална цивилизация? Защо наличието на металургично производство, занаяти, капиталистически институции и свободна работна ръка, както в Китай, е необходимо, но недостатъчно условие?
Отговора ще намерим, ако се вгледаме в структурата на индустриалната цивилизация. Както отбелязах, при нея характерното е, че в голямата си част техносферата не се припокрива с околната природна среда. Също така е важно да си спомним, че функциите на институциите е да координират действията на хората с техносферата. Следователно, от първостепенна важност е да се формират такива нови институции, които да управляват техносферата извън природната среда.
Разбира се, винаги е съществувала една част от техносферата, която е произвеждала предмети на разкоша за управляващата класа или пък церемониални сгради. Но това производство по косвен път е обслужвало само знаковата система на аграрните институциите, заети с експлоатация на природни ресурси. Обема на това производство винаги е бил лимитиран и определян от обема на селскостопанското производство. Общността може да заделя ресурси за строежа на храмове, само ако преди това ги е произвела в полето или в морето. Ето защо за възникването на индустриалната цивилизация от особена важност е първо, наличието на големи групи от хора, несвързани с експлоатацията на природния ресурс, и второ, институции, които са специално насочени към управлението на тези хора. Как става това реалност?
Връщаме се на Европейския Ренесанс и това, което той е породил. Както казах, Европа през 15 век навлиза в етап на сериозни климатични промени, свързани с настъпването на Малкия ледников период. Това води до криза на популацията и замирането на феодалните междуособици. В същото време студеното време силно ограничава земеделските работи като продължителност в годината и като резултати. Реално погледнато климатичната криза поражда свиване на природната среда на аграрната цивилизация. И преди земеделците са прекарвали зимата в извършването на занаятчийски дейности, но те винаги са били придружаващи и насочени към поддръжката на земеделските работи. Сега обаче занаятите започват да се превръщат в основен и независим източник на поминък. Това става благодарение на наличието на пазари в лицето на разрасналите се градове и на търговци-капиталисти, които са свързвали тези пазари в една обща пазарна икономика. Не след дълго търговците започват активно да инвестират в надомния труд на занаятчиите, възлагайки им конкретни поръчки, които самите те са финансирали предварително. По този начин огромни маси от селото започват да бъдат еманципирани от обработката на земята и да се превръщат в наемни работници, обслужващи не старите феодални институции, а нововъзникналата институция на капитала, която все повече и повече също се еманципирала от земеделското производство.
Търсейки максимизация на печалбите си, капиталистите постепенно преминали от простите търговски практики, към свързване на цели региони във взаимосвързани производствени агломерации. Следващата стъпка е било създаването на локални производствени агломерации, които са създавали един общ краен продукт. Съвсем логично, в един момент тези локални производствени агломерации са били събрани под покрива на манифактурите. Манифактурното производство всъщност представлява пространствена и времева концентрация на човешките дейности. Но тези човешки дейности вече са насочени към развитие на техносферата извън природата.
Тази концентрация обаче няма как да бъде ефективна, ако не е съпроводена и от ползването на нови форми на концентрирана енергия. До този момент най-ефективната форма на концентрирана енергия е била ръчния човешки труд. И тук нововъзникналата техносфера се сблъсква с ограничаващите обстоятелства на демографския дефицит. Новото манифактурно производство отнема работна ръка от селското стопанство, но това не може да продължава да безкрайност – притока на земеделски продукти е задължителен. Ето защо капиталът започва да инвестира в такива устройства, които заменят ръчния труд. Те обаче са неефективни, ако нямат и нов тип двигателни сили. Така най-накрая отдавна изобретените и забравени парни двигатели стават обществено необходими и се съчетават с вече възникналото машинно производство. Забележете обаче, че знанието е вид институция – инструкции как да се съчетае енергията от околната среда с техносферата и хората. За Концентрираните и опредметени човешки дейности и способности, съчетани с новия източник на енергия водят до такова производствено изобилие, че оттук нататък е по-изгодно изобилната обществената продукция да бъде влагана не в обработка на земята, а на първо място в производството на още повече машини. Индустриалната цивилизация е родена.
Този процес не е могъл да протече в Китай поради две много важни обстоятелства. Първо, институциите там са били винаги прекомерно централизирани и това не е позволило зараждането на социални групи и практики, които да са еманципирани от експлоатацията или защитата на земята. И второ, заради прекомерната си ефективност и просперитет, Китай винаги е имал огромни излишъци от хора, което пък е водело до достъпност и ниски цени на ръчния човешки труд – няма го стимула за замяната на ръчния труд с машинен.
Но нека се върнем към новородената индустриална цивилизация и по-специално към нейната основна институция – капитала. Капиталът се определя като самонарастващо чрез наемен труд богатство. Защо самонарастващо? Нали тъкмо наемния труд го нараства? Какво е капиталът без наемния труд? Да, но можем да зададем и обратния въпрос – какво е наемния труд без капитала? Всъщност, капитала има производителна сила и тя е тъкмо в свързването на разнородни човешки дейности в един общ процес. На това се гледа от различни идеологически позиции – от гледната точка на работника, печалбата на капиталиста е експлоатация на неговия труд, но от гледна точка на капиталиста печалбата е наградата за неговия труд в свързването на иначе разнородни дейности. Ето тук е много важния принцип, който ще доведе до невероятната експлозия на индустриалната цивилизация през 19 и 20 век – привързването на икономическия интерес към свързването на разнородни дейности. Гладът за все повече и повече печалби тласка капиталистите към търсенето на все повече и повече разнородни дейности, които да се обвързват в общи производствени процеси. Монополът е естествена цел на всеки капитал. От своя страна това обвързване на разнородни дейности поражда непресъхващ глад за повече и повече концентрирани в техносферата ресурси. А всичко това поражда глада за все повече и повече знания как да се трансформират природните ресурси от средата в концентрирана производителна енергия и материали в техносферата. Тези характерни черти на индустриалния капитализъм пораждат неговия възход, пораждат и неговите кризи.