Оживлението на пазарите от месец март насам бавно гасне. Инвеститорите от вси страни започнаха да осъзнават, че няма много поводи за оптимизъм в световен мащаб, и че кризата няма да си отиде току-така. G8 заявиха тази седмица, че е още рано да се оттегля държавната намеса на финансовите пазари, пък и то си е така: без нея всичко ще колабира отново. От друга страна обаче няма и признаци за това, че тази намеса въобще дава резултати. Кредитния пазар е замръзнал въпреки конските дози инжекции на ликвидност от страна на централните банки. Остава въпросът обаче, дали въобще тази държавна намеса за спасяване на капитализма беше необходима и какви ще бъдат по-дългосрочните последствия от нея. А зад тези въпроси стои още по-големият въпрос за причините на разразилата се криза.
На пръв поглед всичко е ясно: лошите американски капиталисти, раздаваха ипотечни кредити на лошите американци, от което на бял свят се появиха много лоши кредити, които в един момент лошо повлякоха целия свят. За това, че лошите капиталисти са тръгнали да раздават кредити има един обичаен заподозрян – Федералния резерв на САЩ, който в опитите си да избегне или да смекчи кризата след пукането на дот.ком балона в началото на десетилетието, взе че намали силно лихвите, с което стимулира раздаването на лошите кредити на по дифолт лошите американци. В тази ясна картинка обаче липсват някои съществени детайли. Оказва се, че в раздаването на кредити е участвал кажи речи целия свят, а не само американските капиталисти. На всичкото отгоре такива лоши кредити лъснаха и при иначе уважавани не-американци. А в цялата тази мешавица никой не си задава въпросът, а откъде капиталистите от вси страни са взели въобще капитали за да ги раздават наляво и надясно на който им падне?
Отговорът на последния въпрос е от съществено значение, но някак си никой не прави опит дори да си го зададе. Доминиращите икономически корифеи, както може да се и очаква от тях, са вторачени в недъзите на пазарните инструменти и паричното обръщение, с което създават и лъжливото впечатление, че всичко може да се оправи с ремонт на въпросните инструменти. Оттам съвсем логично изглежда и намесата на държавите, които си въобразиха, че с регулации и печатане на пари могат да закърпят пробойните в световния икономически кораб.
Всъщност причините се крият доста по-дълбоко в трюмовете на кораба, там където финансовите капитани от мостика не слизат – в производството. До към 1995 година нормалния ръст на производителността на труда в развитите държави е бил от порядъка на 1% годишно. След това обаче изведнъж тази производителност започва да нараства с 4-5% на година. Правим още една справка с данните от този период – с колко се е повишавало заплащането на труда? Оказва се, че и там има ръст, но той е само около 1-2% на година. Резултатът е ускорена капитализация, която пък започва да търси поле за реализация. Първото последствие от търсенето къде да се вложат ново придобитите капитали беше раздуването на дот.ком балона. След спукването му обаче започна да се търси сигурност. Каква по-голяма сигурност може да съществува в хорските очи от недвижимите имоти? И се започна да се надува имотния балон. Тъй като той изглеждаше доста солиден, неговото надуване отне повече време и пое доста повече капитали от ефимерния виртуален дот.ком балон. Както и да е – и той се спука. Но не това е важното. Важното е, че докато има приток на капитали от производството винаги ще има проблем за тяхната реализация. А приток на капитали ще продължава да има защото причините за повишаване на производителността на труда не са изчезнали. От друга страна никакви регулации и никакви печатарски преси, няма да могат да решат проблема на капиталистите, какво да правят с притока на капитали отдолу. Дори и държавите в момента да създадат временна илюзия, че всичко е нормално, въпрос на време е да се надуе поредния балон. Съответно да последва неговото спукване. И какво ще правим тогава, когато и на държавите ще им висят на врата огромните дългове от сегашната им спасителна операция?
Остава и още един съществен въпрос – а какво причини и продължава да причинява това ускоряване на ръста на производителността на труда? За това обаче друг път.