… Днес фантастиката стана значително явление в обществения живот. Тя отклони маса читатели от другите жанрове – от класическата литература, от историческата, авангардната, дори от развлекателната. Търсят я както най-обикновени хора, така и членове на елита. И тя не просто ги увлича, ами сериозно им влияе – мирогледно, морално и политически. От година на година фантастиката въвлича в своята орбита все по-широк кръг от автори, и при това автори, предварително квалифицирани до степен безпроблемно да се интегрират в общността, която вече бе възникнала – повече или по-малко затворена субкултура, тя стана мощно средство за влияние над обществото като цяло. За съжаление смисълът на тези процеси и досега си остава неразбран както за “фендъма”, така и за литературната критика, да не говорим за редовия читател.

… Процеса на подмяна на традиционната литература с фантастика започна още от края на 18 век и оттогава само се ускорява. Изобщо не е случайно, че тримата най-значими писатели на ХХ век Хесе, Булгаков и Хъксли в същността си бяха повече от “наполовина фантасти” А към края на ХХ век процесът неумолимо се приближи към развръзката. Явно възниква феномен аналогично на “последният римлянин” – феноменът на “последните големи” писатели. Например във Фаулз се борят две субличности: на традиционния писател и на фантаста. А в нашия Виктор Пелевин такава борба вече няма, фантастът господствува от самото начало над “големия писател”!… Традиционната литература се оказа неспособна да разглежда проблемите на познанието, творчеството, “мястото на човека във Вселената”. Оказа се неспособна да прави това на ниво достъпно както за читателите, така и за самите писатели, и неизбежно се оказа четиво за “домакини” от двата пола. А литературния стил сам за себе си, се оказа изящна играчка за не най-умните и не най-интересните хора.

… Сега фантастиката открито показва, че представлява отрасъл на човешкия дух, който в литературна форма трактува въпроси на метафизиката и теория на познанието, философската антропология и нетрадиционната теология, политическата и морална философия.

Михаил Денисов и Виктор Милитарев: “РУСКОЕЗИЧНАТА ФАНТАСТИКА КАТО ДУХОВЕН ЛИДЕР В СЯНКА”

През 1981 година, когато формулирах първата си дефиниция за фантастично произведение мислех че то е: “художествено произведение, което изпълнява задачите си като въвежда в системата на отразяваната действителност системообразуващият фактор на ФАНТАСТИЧНОТО (невероятно, неслучило се, хипотетично, увеличено до абсурд или умалено да крайност и т.н.) Когато фантастичното е хипотетично (според съвременната за автора наука) тогава произведението може да се нарече научна фантастика.” Тогава, в атмосферата на враждебно омаловажаване на фантастиката тези разграничения и уточнения ми се струваха важни. После реших че не са толкова важни. Но от моята дефиниция още тогава проличаха няколко неща, които така и не станаха осъзнати в публичното пространство и продължиха да се предлагат определения едно от друго по-частни и аморфни.

1. Фантастиката не е “жанр” а “типологическа разновидност изкуство пронизваща цялата структура на културата” (виж рис. 1)

2. “Травестията на фантастичното”. Ще взема по един ф. персонаж от мистичната и от научната фантастика. Дяволът и роботът (въображаемият робот-личност, не днешните устройствата-роботи). В най ранните християнски литературни произведения дяволът е герой сам по себе си. Появяването му може да е тема на произведението и описанието на вида му и неговите действия са достатъчни да осмислят сюжета. В късното средновековие при развитието на карнавалната проза, (критичното отношение към църквата и християнския мистицизъм) дяволът се появява винаги с цел (и то различна) — да измами някого, да разобличи нечие лицемерие, да предизвика суматоха и т.н. Там той вече е инструмент на сюжета, а тема на събитието е Това За Което е въведен в текста. И за този процес на “преобличане” са били необходими хилядолетие и половина.

По същия начин откак се появява образа на робота — изкуствена личност, той изживява подобни трансформации — първо самото му явление е обект на сюжета — описват се металните му крайници, светещите му очи и т.н. Той е самодостатъчен за действието — истински герой привличащ цялото внимание на читателя. Но не минават няколко десетилетия — и се появяват роботи от “следващо литературно поколение” те идват поканени от автора, за да поставят някакъв въпрос или да забъркат история нямаща нищо общо с роботиката, най-често това се оказваха проблеми на отчуждението от техниката, изгубеният контрол на човешките творения, морален конфликт с огледалният анти-аз и т.н. При Катнър това бе психоаналитичен робот с присадено Его, при Твен пък обратно, имаше дявол чието тяло бе от радий и проповядваше научни истини.

Тези примери изясняват, че образният носител на фантастичното далеч не винаги е адекватен на задачата на произведението.

Днес след като световната фантастика се абсорбирала до пълна асимилация в недрата си тези персонажи и ги е превърнала в изтънчени инструменти за поставяне и експериментално решаване на философски, етически и метафизични задачи, напълно можем да си представим такъв разказ:

Мрачен и меланхоличен робот в резултат на дълго самопрограмиране стигнал до пълен мистицизъм, спори с млад просветен дявол, който от висотата на двете си висши адски образования му обяснява мъдростта на системния анализ. Както във финала на “Блейд рънър” биороботът Хауър обясняваше на човека Харисън Форд красотата на звездите.

И това формулира –

3. “Целевата ориентация на фантастичното”.

С други думи този проблем би звучал така: Не важно какво е фантастичното събитие важното е защо авторът го въвежда в отразяването на света. Какво той иска да постигне като пречупва действителността през призмата на фантастичното изменение.

КИНОФЕНОМЕНЪТ

Не е нужно да цитирам статии за да посоча един очевАден факт:

Фантастичният елемент в днешното кино се превърна в един от най-универсалните изразни средства. Няма тип съвременното кино, който да не се е обзавел с фантастични интерпретации на основните си теми. Не става дума за екшън-трилъра, който от край време прескача в съседната територия на фантастиката, за да се въоръжи с най-изчанчени оръжия или неподозирани катастрофални ефекти на фона на които добрите и лошите герои (преследващи се непримиримо), изпъкват още по релефно.

Не става дума и екранизациите на световно известни фантастични книги като “Повелителя на пръстените” или “Хари Потър”

Става дума за такива традиционно противопоставени на фантастиката теми като:

“психология на брака” – “Семеен човек”;

“детското начало във възрастния” — “Хлапето”

“социалното раздвоение и агресията” — “Боен клуб”

“ролята изяждаща твореца” — “Симон”

Филми с една или друга степен на фантастичност завладяват масово световния екран и стават не само касови рекордьори, но и централни теми за всепланетно общуване — култови термини в журналистиката, жаргон на видеоводещи, летящи фрази за масовия език, понятни за всеки. Спомнете си само откъде дойде прякорът “Империя на злото” изречена от Рейгън за СССР…

ИЗМЕНЕНИЕТО:

Азимов има една дефиниция, която не бе възприета от никого на сериозно поради изключителната си простота: “Фантастиката е литература за измененията”.

Да видим за какви изменения става въпрос.

Съгласихме се, че фантастиката отразява действителността. В цялата човешка история отделния човек е възприемал действителността като някаква сложна, изменчива, разнообразна, но статична цялост, която се простира около него. Да, той е знаел че непрекъснато някъде стават изменения, но те винаги са възприемани като някакви локални деформации или много бавни трансформации на целия свят, който ще се окаже друг, но “отвъд границите на човешкия живот”. Не само бащата, а и дядото е можел да даде ценни напътствия в живота на внука, докато съветите му не са променили актуалността си. При такава исторически традиционна скорост на социалните изменения, при такава неизменност на човешките пороци и страсти (и формите им на проява), е съвсем естествено да съществува една огромна и задълбочена култура на отражението на повтарящото се многообразие на тази реалност. Това най-общо казано е традиционната реалистична литература, театър, живопис. С фантастични интерпретации на реалността са се занимавали малцина, които са улавяли гротескното в промените, алегоричното обобщение им е помагало да видят мига по-отдалеч, да се прицелят в същността му. До 19 век дори фантастите не са били открили образа на свърхускореното социално време!!!

Днешната ситуация, когато не само дядото, не само бащата а дори по-големия брат не може да даде полезен съвет за начин на живот на тинейджъра, тази ситуация е ОТВЪД ЧОВЕШКИЯ ИСТОРИЧЕСКИ ОПИТ.

Авторът, който взема за отражение отсечка от времето равна на един човешки живот, в различни времена е решавал съвсем различни задачи. (рис. 2) До френската революция, той е можел да екстраполира “вечната неизменност” на повтарящия се свят и човешка душа. Следващите двеста години синусоидата на социалните процеси се нагърчва до такава степен, че поред Автора, той е екстраполирал ту рязък упадък, ту неудържим възход (Ж.Верн), и в последния период синусоидата прилича повече на вибрации, които не позволяват никаква ЕкстрапоЛогика, а предимно едно тревожно объркване (интелектуална фрустрация).

Шеговития недоказан закон на Мур за непрекъснатото удвояване на процесорните скорости има своя социален еквивалент. Иван Попов в статията си “Скачащите исусовци и начините за борба с тях” показва една статистика, където натрупаното до появата на Исус знание, като единица се повтаря за все по-малък отрязък от време, докато днес той е няколко минути. В момента у нас има хора преживели три социални модела на държава: монархичен, социалистически-тоталитарен и либерално-демократичен. При такова сгъстяване на периодите на изменения не е изключено да вкусят и от четвърти. Ако ползуваме понятийния апарат на Иван Попов тези хора преживяват трикратно “инсталиране и деинсталация на социално-политическа операционна система”, “инсталиране и деинсталация на мирогледна гледна точка”. И това става в най-инерционната подсистема на света — социосферата. А от към техносферата се задават още по-компресирани форми на житийни изменения. Футурошокът за който преди тридесет години предупреди Тофлър отдавна е ежедневие за масовия човек. И той не се е адаптирал към него и не го е надрасъл, просто го е вградил в структурата на личността си, като дълбоко подтисната психотравма.

Бъдещето от обект на очакване, се превърна в нещо за предотвратяване.

Логиката на междудържавната политика стана безкрайно по-сложна от възможностите на отделната личност за анализ.

Държавното управление неуловимо прерастващо в манипулация тласка личността към хладнокръвна параноя.

Битовото пространство се изпълва с все по-самодействуващи и трудно разбираеми машини. На хоризонта се мярка “демонът на И.И”.

Сексуалността е подложена на съмнение от нарушените ролеви разпределения, семейството се гърчи от смяната на моделите.

Виртуалното пространство генерира нови форми на общуване, нови структури на групиране на индивидите.

Конфронтацията “бедни-богати” е съществувало винаги, но не и при тази информационна прозрачност на различието “златен милиард”-“бедни страни”.Това създава принципно ново нравствено напрежение и у двете социални групи.

РЕЗУЛТАТЪТ?

Какви могат да бъдат формите на изкуство адекватно отразяващи тази ситуация:

Дали психологически романи изследващи извивките на душата в клетката на застиналото време? Или любовни повествования за връзки изграждани с десетилетия? Може би пък сюрреалистични стенания на разпадащото се съзнание?

Не, разбира се!

Традиционната култура изобретила тези рефлексии слиза от сцената заедно със социалното време, което я е породило.

Тук трябва да се направи едно важно уточнение: Във всички исторически епохи преди нашата е било естествено писателите да вземат една отсечка от реалността, (рис.1) обикновено с размерите на живота на героя, и да видят, че описвайки я, могат да констатират една неизменност, повторяемост на мотиви и подбуди, нещо, което е основа на традиционното реалистично изкуство, и да ги изследват в дълбочина. До средата на 20-ти век това е било напълно закономерно поведение. “Така било е и ще бъде” е все още един възможен лозунг. Но вече не е, могат да го цитират само една категория хора. За тях трябва специална скоба:

Във времената на плавното социално време, реалистите и отразяват константен човек и общество, където всякакви чудеса и поразителни изменения се възприемат като “деукс екс махина” и фантастите плахо или гротесково говорещи за предстоящите изменения с лекота са обявявани за “ескейписти” — бегълци от действителността. “Я елате при нас в калта на ежедневието, без да търсите ефекти в изненадващите видения! Лесно е да пишеш за космоса и бъдещето където никой не е бил..” — смъмрят ги реалистите. И някои от блудните “фантазьори” виновно се връщат при “истинските художници”! И това до голяма степен до 19 век е било правилно поведение, защото големите проблеми и важните истини са били там при неизменната реалност….

Днес възникна точно обратната ситуация — фиксираният отрязък от живота на героя бъка от шокиращи промени и изненади, плавния психологизъм на изследване на душата става невъзможен, динамиката диктува накъсана структура, сюжетът води разкриването на смисъла. Измененията са станали главен предикат на отразяваната реалност. И тогава

ИЗКУСТВОТО ОТРАЗЯВАЩО ИЗМЕНЕНЯТА, СТАВА НАЙ-АДЕКВАТНОТО ОТРАЖЕНИЕ НА РЕАЛНОСТТА. А ВСЕКИ, КОЙТО ТВЪРДИ, ЧЕ Е РЕАЛИСТ И ПРИЗНАВА САМО ТРАДИЦИОННОТО ИЗКУСТВО Е ИСТИНСКИЯ “ЕСКЕЙПИСТ”! (защото Реалност и Изменение стават синоними)

Той бяга от реалността на изменящото се време вкопчен в някой стоп кадър от привичната за него действителност и не иска да знае, че този стоп-кадър пълзи заедно с кинолентата на историята все по-назад и по-назад. Типични примери: за жените — розовият роман, при мъжете — традиционното криминале.

Единствено фантастиката има опит с измененията и тя неочаквано блясва в светлината на прожекторите. На сцената е само тя, като талантлива актриса, която неочаквано е заместила примадоната и още не си знае репликите.

Но готова ли е тя за това?

Ще си позволя една груба аналогия: В тази ситуация фантастиката също е футурошокирана. Тя прилича на автомобилен състезател, който е тръгнал само с една безумна надежда за победа, но се е оказал пръв поради катастрофи на всичките му конкуренти. Засипват го с награди, гърмят бутилки с шампанско, но той шашнато се оглежда към кълбата пушек на хоризонта, където догарят конкурентите. Предстои му да заеме и техните места, защото природата не търпи празно пространство.

И тук започва разплатата за успеха. Той е потеглил с идеята за движение напред, а сега трябва да гърми с шампанско, да дава автографи, да дрънка глупости — тоест да тъпче на място, защото хората искат от него познатите действия на един шампион.

Като най-динамично изкуство най-бързо изявява тенденциите киното:

Нека помислим за оглушителния успех на Хари Потър: Милиони деца в развитите страни виждат с вътрешното си око уплахата и фрустрацията към непоносимата реалност на своите бащи и майки. Като всички деца, те мечтаят за родители, които са им опора, които не само ги обичат, но и се справят с враждебния свят навън. И само фантастичната приказка може да им подари такава илюзия. Да бъдеш сирак на велики магьосници е много по-достойно отколкото реално дете на задръстени родители. Да не говорим като си наследствен магьосник…

Не случайно все повече издатели на книги и разпространители на филми не слагат на продукта си етикета “НФ” и “фантастика”. Безкрайните хилядостранични фентъзи епоси не се нуждаят от това, за да бъдат продадени. Те вече имат своята трайна аудитория, която търси историческия декор, могъщата енергетика на магията, нравствената елементарност на феодалните общества, където простотата на пирамидата помага да забравим поне за момент мрежовата заплетеност на околния свят, и където смелостта и решителността уреждат всичко. О, мечтателна, привлекателна, очарователна простота!

В началото на ХХ век когато фантастиката се оформи като направление в изкуството тя беше тънко ручейче на фона обширното поле традиционно изкуство, което твърдеше: “така било е и ще бъде!” А фантастиката “плюеше намръщено на оглупялата им мъдрост”. Тя единствена говореше за “нахлуващия нов свят” за звездите и преобразяващата сила на машините. Малцина я приемаха на сериозно, но тя се приемаше за говорител на следващото.

Днес в момента на нейната победа, голяма част от творците писали по тези закони са остарели, загубили са конструктивната си енергия, едни по причина на мъдрост, други от ограниченост, трети от озлобление за измамените надежди. Към нея се присъединиха множество талантливи художници от традиционния поток интуитивно усетили къде има хляб и превключили дара си на новите изразни средства. Израства и съвсем младо надарено съсловие носещо в себе си зарасналия футурошок и новите виртуални рани, което приема екстраполацията на хаоса като битова подробност, неизменното свинство на човешките пороци и безкрайното куцане на прогреса през хилядолетията, като даденост.

Означава ли всичко това, че фантастиката ще се заеме веднага със всички скучновати и задълбочени дейности, които до този момент бяха приоритет на реалистично изкуство? Не, както винаги, тя прави нещата по свой начин, който произлиза от игривия й импровизационен характер. Първото което вече е видимо, тя завзема териториите на детското и юношеско изкуство — Потър и Пръстените са най-ярките примери, но да не забравяме “Спайдерман” — думата писана най-често в търсачката Yahoo (над два милиарда пъти!) и т.н. (рис.3)

Фентъзито успешно превзема териториите на приключенския, авантюрния, и донякъде историческия роман.

Хорорът все повече се усложнява психологически и поглъща публиката на психологическия трилър, психоаналитичния роман, бруталното приключение, медицинския трилър, уестърна и т.н.

Алтернативната фантастика и криптоисторията приели в редиците си ред талантливи писатели и историци посягат драстично към другата част от територията на историческия роман (където още не се настанило “пътешествието във времето” или фентъзито).

Но къде отиваме, ще каже по-внимателния читател — фантастиката възникнала като литература на изменението започва да обслужва някои чисто консервативни области — като “безкрайния и вечен феодализъм” на фентъзито, например?

Ама разбира се, и най-бурната река, щом се разлее в равнината поражда блата. Никой не може да изкорени прогностичната тревожност на фантастиката, умното художествено доказване на образи и герои, които разбират научните представи за света, без да угажда на уплашения масов консуматор, който просто е фрустриран от науката и техниката и поведението му е съответно поведение на човек дълбоко депресиран от непознаваемостта на прогреса.

Иска ми се да вярвам, че из тресавищата на разлялата се навсякъде “фантастика въобще” ще се оформи пъргавото ручейче на “новата литература на промените”, която ще бъде новия авангард на непримиримия човешки дух.

Дошло е времето на мрачните афоризми и ще си позволя да прибавя още един: “Става не това, което мислим че трябва, а това, което не може да се избегне.”